Но този втори ден донесе и нещо друго.
Зает следобеда с безкрайно писане, Кортейо чу по едно време тропот от копитата на кон, чийто ездач спря пред портата. Той не си даде труда да види кой е, предостави го на прислугата. Но скоро долови бързи крачки и звънтящи шпори пред вратата си; тя се отвори.
Секретарят подскочи от бюрото.
— Алфонсо! О, само как те чакам!
— И аз копнеех по Мексико и вас, чичо.
— Знаеш ли вече, че графът е мъртъв?
— Да — ухили се Алфонсо.
— Смешно ти е? Защо?
— За твоето всезнание. Писа, че граф Фернандо ще умре; аз идвам, слизам от коня и… научавам, че той е мъртъв. Това наричам аз точност!
— А няма ли да попиташ кой е наследникът?
— Не. Та нали съм аз.
— Охо!
При това възклицание Алфонсо пребледня.
— Нима не съм?
— Е, не се притеснявай — успокои го чичото. — Ти си наследникът, но и да не беше, нямаше да изгубиш много, тъй като такъв щеше да бъде старият граф Мануел от замъка Родриганда в Испания, чийто син се явяваш ти.
— Дявол да го вземе! Какво се е случило?
— Още сега ще разбереш. Но, caramba, как само изглеждаш?!
Новодошлият плъзна поглед по съдрания си костюм.
— Да, идвам направо от пущинака. Ще отида в стаята си да се преоблека и пооправя.
В този момент вратата се отвори и влезе Хосефа. Като забеляза братовчед си, тя пребледня от радостен трепет. После се изчерви и възкликна, разтваряйки ръце:
— Алфонсо? Алфонсо, мили! Ела да те прегърна, скъпи ми братовчеде!
И тъй като той не се приготви да падне в обятията й, тя се спусна към него, притисна го до мършавата си снага и го целуна бурно по устата. Алфонсо поиска да я отблъсне, но не му се удаде и се ядоса.
— Остави ме! — заповяда. — Забранявам ти подобни безобразия! Как можеш да ме наричаш толкова високо братовчед! Ако някой те чуе, издадени сме!
— Ох, толкова съм щастлива да те имам отново! — възкликна тя.
— Това обаче не е основание да ми гризеш устните с единствения си зъб!
Това помогна. В кукумявските очи лумна гневен огън и като го отблъсна гордо, рече:
— Ще има да ме молиш да ти простя тази обида!
— Днес едва ли! — захили се той.
— И утре е ден!
— Никога!
— Ще видим! Никой не може да ме обиди безнаказано.
— Не ми досаждай с глупостите си! Къде са ключовете от апартамента ми, Кортейо?
А той следеше сцената с напрежение. Сега посочи мрачно черната дъска на стената, където висяха на месингови куки множество ключове.
— Там са! — рече навъсено.
Алфонсо го изгледа изненадано.
— Какво ти става? — попита той.
— Нищо!
— Е, в такъв случай нека секретарят си направи труда да даде ключовете на своя господар.
Лицето на Кортейо стана още по-мрачно и той отвърна:
— Или племенникът бъде така тактичен и освободи чичо си от това задължение.
Алфонсо се разсмя.
— Не разигравайте комедии! Не ме бива нито за партньор, нито за зрител!
— Досега ти играеше малка второстепенна роля, така че винаги е възможно да бъдеш принуден да слезеш от сцената. Вземи ключовете и иди в стаята си да се преоблечеш! После изпрати слугата да ме повика.
Тонът в думите беше толкова твърд, че лекомисленият млад мъж не намери кураж да противоречи и послушно се отдалечи. Кортейо се обърна към дъщеря си:
— Хосефа, голяма глупост извършихме вчера с изгарянето на второто завещание. В камината е още пепелта…
Очите й блеснаха загадъчно и в отговора прозвуча някакво състрадание:
— Да. Но защо да е глупост?
— Защото ако завещанието беше налице, щяхме да го държим в ръцете си.
— Нима и така не го държим в ръцете си? Най-малкото можем да опитаме.
Кортейо се върна към работата си, а Хосефа — в своята стая. Там тя отвори едно тайно отделение в шкафа си и извади някакъв лист. Беше вчерашното завещание.
— Ох, колко умно постъпих — промърмори, — като изпълних вчера този малък фокус и изгорих парче вестник вместо завещанието. Сега Алфонсо ми е в ръцете и няма как да се изплъзне.
Междувременно подставеният граф се преоблече и позвъни на слугата да повика секретаря.
Той веднага се яви, намести се непринудено на един стол и поде:
— Как си, Алфонсо? Имаш вид на авантюрист!
— Не ми провървя. Ще ти разкажа. Но преди всичко бих искал да зная какво се е случило тук, засега това е по-важно. Та говори, чичо!
Кортейо кимна.
— Получи ли писмото ми?
— Да.