— А срещна ли двамата пратеници!
— Какви пратеници?
— Как, не си ли ги срещнал?
— Не. Бях принуден да поема по обиколен път.
— По нареждане на дон Фернандо изпратих двама души да те доведат.
— Едновременно двама? Причината трябва да е била твърде важна. Да не би болестта на графа?
— Не, твоят дуел. Ембарес писа на графа и даде три дни срок, след което щеше да публикува случая в пресата.
— Дявол да го вземе! Да можех да видя физиономията на графа в този момент.
— Аз я видях, не беше приятна. Първо той изпрати вестоносци да те доведат, след което отиде при Ембарес, за да…
— За да измоли отсрочка? — вметна Алфонсо.
— Намерението му съвсем не беше такова — отвърна Кортейо. — Дон Фернандо беше човек на честта и държеше на името си. Отиде при графа, за да се дуелира вместо теб.
— Caramba! Ако това е истина, значи нещата са приключили?
— Изцяло.
— Мога да заявя, че на добрия Фернандо през целия живот не му е хрумвала по-добра идея от тази да се остави да го пронижат вместо мен! Защото, както предполагам, смъртта му е последица от онзи дуел.
— Такова е всеобщото мнение.
— О, да не би причината за смъртта да е друга? Възбуждаш любопитството ми. В писмото ти имаше някаква недомлъвка. От какво умря?
Кортейо извади от джоба писмото на брат си, което вече бе показал на Хосефа, и го подаде на племенника. — Прочети го! — рече той.
Алфонсо прегледа набързо листа и запита напрегнато:
— Това писмо ли е причината за смъртта на дон Фернандо?
— Не за смъртта му, защото той е жив!
Алфонсо подскочи.
— Жив? — извика той. — Да не си мръднал?
— Смятам, че умът ми си е на мястото поне колкото твоя! — отвърна секретарят.
— Но това си е чиста глупост, да го оставиш жив.
— Погрижих се да не може да ни навреди. Граф Фернандо е само привидно мъртъв.
Алфонсо пребледня.
— Привидно мъртъв! Zambomba — я гледай ти! Но това е опасно!
— Сега лежи вкочанен.
— Но как го постигна, чичо?
— Дадох му отрова, която предизвиква вцепенение. Въздействието й трае една седмица, след което той отново ще се върне към живота.
— И какво ще стане после с него?
— Ще се събуди на кораба на нашия Хенрико Ландола.
— Който ще го разкара от хоризонта?
— Да. Ще му го доставя на брега в един кош.
— Трудна работа. До морето има всякаква паплач.
— Така е за жалост. Нужна ми е охрана, а при това хората не бива да са посветени в нещата. Поставен съм в безизходица — откъде ли бих могъл да намеря такива мъже!
Алфонсо отвърна бързо:
— О, тук аз ще ти помогна.
— Ти! — удиви се Кортейо. — Познаваш ли хора, които са благонадеждни, храбри, мълчаливи и не са любопитни?
— Зная такива, които притежават тези качества в най-голяма степен. Имам предвид моите придружители от хасиендата дотук.
— А, вакуероси! Не струват нищо.
— Не вакуероси, а индианци.
— Това е нещо по-добро. Християни ли са?
— Не, езичници.
— Значи Indies bravos! От кое племе?
— Команчи са.
— Команчи? — стъписа се секретарят. — Шегуваш се.
— Говоря сериозно.
— Но команчите са опасни. Не живеят в Мексико, а отвъд границата и идват насам само за да убиват, грабят и плячкосват. Още не съм ги виждал.
— По-рано и аз не ги познавах. Вярно, че са сто пъти по-опасни от нашите диви индианци, но тези са ми приятели и ще ти служат вярно.
— Твои приятели? И са те придружили до Мексико?
— Да. Сега са скрити в планините край града. Това, което преживях, е цял роман. Виждам, че е време да ти разкажа.
Алфонсо започна да описва преживелиците си от хасиендата. Разказа за команчите, Пещерата на кралското съкровище, битките, ужасното си висене от дървото над Езерото на алигаторите и бягството си.
Докато Алфонсо не свърши, Кортейо слушаше със зяпнала уста и прикован поглед. Сетне възкликна:
— Боже мой, та това почти не е за вярване! Значи наистина видя чудовищното съкровище? И то изчезна?
— Изчезна! Къде — навярно знаят само проклетият Бизоновото чело и окаяните му мищеки.
— Трябва да се търси, да се търси, ако е необходимо — и години наред! — извика Кортейо възбудено.
— Така и ще сторя, сега съм собственик на хасиендата. Ще потегля с един ескадрон драгуни.
— Ще ти дадат ескадрон. На граф Де Родриганда няма да откажат.
— А после ще си навлека отмъщението на цялата сган, можеш да бъдеш уверен в това.
— Мислиш ли, че твоите команчи ще ме придружат до Веракрус?
— Да, защото тази вечер ще им заплатим. Те чакат да им занеса възнаграждението.