— Ще яздя с теб.
— Тогава се погрижи за всичко, което съм им обещал! Ще ти го продиктувам. А сега ми кажи как стоят нещата с наследството?
— Ти си универсален наследник.
— Завещанието отворено ли е?
— Да. Трябва да уведомя председателя на съдийската колегия. След като си тук, ще поиска да дойде и уреди нещата.
— Изпрати веднага да го повикат!
— Наследството насмалко да ни се изплъзне. Дон Фернандо беше изготвил второ завещание!
— Мътните го взели! Как така?
Кортейо разказа. Когато приключи, Алфонсо отсече:
— Тази дойка трябва да се изгони!
— Би било глупаво, защото ще проговори. Необходимо е по-скоро да се обезвреди. Може да й се запуши устата с подаръци или по някакъв друг начин да се накара да мълчи.
— Нямам желание да обсипвам с подаръци подобна жена.
— Значи остава второто. А засега изпълнявай свещения си дълг.
— Какъв беше той?
— И той пита какъв му е дългът! — ухили се Кортейо. — Та помисли, ти си племенник на починалия граф! Какво ще кажат слугите, ако не проявиш внимание към покойника.
— Имаш предвид да навестя трупа? И малко да поплача?
— Разбира се!
— Да се помоля край ковчега, облечен в траур?
— Така е прието!
— Добре, ще се нагърбя с тази неприятна работа. Преди това обаче искам да ти кажа нещо. Отнася се до Хосефа.
— Говори! — отвърна Кортейо, изпълнен с очакване.
— Какво означава това екзалтирано посрещане днес?
— Екзалтирано? Не го намирам за такова. Не бива ли да се радва на завръщането на братовчед си?
— Не става въпрос за роднински чувства. Мисля, че момичето е влюбено в мен!
— И аз мисля същото — обади се Кортейо студено.
— Аха! И не й го забраняваш?
— Не мога да й налагам забрани, понеже любовта не търпи такива неща.
— Но ти не разбираш ли, че тук няма място за любов?
— Не, не виждам нищо такова.
— Не виждаш? Охо! А може би дори смяташ, че сме подходящи за брачна двойка?
— Намирам го за напълно възможно.
— Аз обаче не! — викна гневно Алфонсо. — Тя е от буржоазен произход!
— Ти също! — прозвуча острият отговор.
— О, от днес аз съм граф Родриганда.
— В сватбения ден тя също ще може да каже като теб: От днес аз съм графиня Де Родриганда. Вие сте равностойни. Графската титла не е основание за отказ.
— Но тя е по-голяма от мен, не е красива. Нещо повече дори не е привлекателна.
— Така съпругата ти няма да бъде обвинявана в изневяра. А това е нещо много ценно, драги Алфонсо.
— Дяволите да ви вземат! — кипна Алфонсо.
— Вземат ли нас, ще отнесат и теб — отвърна Кортейо спокойно. — Ние сме едно цяло. Да, тримата сме провинени с различни престъпления пред закона, а престъпленията обвързват повече от добродетелите. В живота си никога няма да можеш да се отречеш от нас. Запомни го!
— А ако все пак го сторя?
— Ще бъдеш погубен.
— И вие с мен.
— Не мисля. Много зависи как човек ще подхване нещата. Ако разсъдиш разумно, ще видиш, че имаме преимущество пред теб. Положението си дължиш на нас. С нас ще се държиш, с нас ще рухнеш. Впрочем необходима ли е тази разправия? Иди в траурната зала и опитай да изиграеш ролята си!
Първите думи по отношение на Хосефа бяха изказани. Алфонсо само бе подготвен. Знаеше какво ще му се поиска и оставаше да реши: «за» или «против».
Край ковчега на графа той така се вживя в ролята на опечален и толкова сълзи проля, че прислугата го съжали. Но много скоро бе смутен в скръбта си, тъй като дойдоха хора, които искаха да видят покойника. При такива случаи, според обичая в Мексико, има свободен достъп. Подтиквани от желанието да се простят с мъртвеца, знатност и бедност идваха на групи да погледат великолепието на тленния одър.
Кортейо тъкмо възнамеряваше да се смеси с тълпата любопитни, за да се погрижи за нещо в залата, когато влезе един мъж, при чийто вид душата му потръпна. Човекът беше индианец с остър ястребов нос, върху който се мъдреха огромни рогови очила… Базилио, отровителят от Санта Анита. Той също забеляза Кортейо и тутакси се приближи.
— Е — рече, — измамих ли ви, сеньор?
Секретарят бързо го дръпна в една празна стая.
— Нещастнико — отвърна той, — какво търсите тук?
— Нищо. Обичам да гледам трупове — поясни кротко индианецът.
— А как стана така, че дойдохте насам?
— Хм, аз ви познавам отдавна. Предугадих за кого беше отредена отровата и наминах да видя дали дозата е била достатъчна.
— Е?
— Точна е била.
— Кога ще се разбуди?
— Навярно след седмица. Но той и сега е в пълно съзнание.