— Боже мой, нима чува какво се говори край него?
— Да, дори може да вижда с едното око, което не е напълно склопено.
— Но това е опасно!
— Ваш проблем, сеньор. Сега не ви надничам в картите, но ако някога ви потръгне, не забравяйте бедния Базилио! — Индианецът придружи думите с красноречиво намигане и се затътри навън. Кортейо го последва и се натъкна на минаващия Алфонсо.
— Какъв беше този непрокопсаник? Каква работа имаш с него? — запита го той, тъй като наоколо нямаше никой.
— Caramba, току-що преживях един ужас! — отвърна Кортейо. — Това беше Базилио.
— Базилио? Кой Базилио?
Секретарят все още не можеше да се съвземе. Като се огледа наоколо, той прошепна:
— Докторът на отровите.
— Ascuas! От когото взе праха? Да не си му казал кой си?
— Не, но той ме познавал.
— Подозира ли кой е получил отровата?
— Дори го знае.
— Това е лошо. Дискретен ли е?
— Кой може да разчита на мълчанието на такива хора!
— Ще се залепи за теб като пиявица.
— Ще го изтръскам.
— Изтръскваш и смазваш — това е най-доброто.
— Между другото от него узнах нещо, което силно ме обезпокои. Графът е в съзнание.
— Не е възможно.
— Чува и вижда всичко.
— Ужасно! — отсъди Алфонсо. После по лицето му плъзна подигравателна усмивка и той продължи: — Бих искал да зная какво ли си мисли, като ме слуша как рева и се вайкам!
В този момент към тях се завтече един слуга и извести, че председателят желае да говори с графа. Алфонсо нареди да го повикат и поведе Кортейо със себе си. За негово голямо задоволство, наследственият въпрос бе уреден. Сега беше притежател на милиони.
Когато вечерта всички отидоха да си легнат и край трупа останаха да будуват само оплаквачките, задната порта на палата се отвори и пропусна три коня. Двата бяха с ездови седла, а третият — натоварен с оръжия и други неща. Алфонсо и Кортейо възседнаха и по тъмни и безлюдни улици напуснаха града.
Те се насочиха към лежащите на север планини и след едночасова езда навлязоха в тясна долина. В нея гореше малък огън, ала край него не се виждаше никой.
Команчите предпазливо се бяха изтеглили, за да разберат кой се задава. Разпознавайки Алфонсо, те се приближиха.
— Моят бял брат спази думата си — обади се предводителят.
— Каквото съм обещал, изпълнявам — отвърна гордо Алфонсо.
— Кой е другият бял мъж?
— Мой приятел.
— Тогава нека изпуши с нас лулата на мира.
— Не можем ли да пропуснем тази церемония? Нямаме никакво време.
— За лулата на мира винаги има време. Който не желае да я изпуши с нас, е наш враг. А каквото човек прави, трябва да го прави с обмисляне.
На двамата не оставаше нищо друго, освен да се примирят с индианския обичай.
Настаниха се на земята, лулата бе запалена и тръгна от ръка на ръка. Едва тогава предводителят подхвана:
— Всичко ли донесе моят брат? Пушки, ножове, куршуми и барут?
— Всичко, както бисери и украшения за скуав.
— В достатъчно количество?
— Колкото се споразумяхме.
— Ще ги разтоварим. Има ли моят бял брат още нещо да каже?
— Желаят ли моите червени братя, преди да се завърнат във вигвамите си, да спечелят още оръжия и накити?
— Какво трябва да направим?
— Да охранявате мъжа, който изпуши с вас лулата на мира.
— Той в опасност ли е, та се нуждае от закрилата на своите червени братя?
— Не. Иска да се спусне от планините към морето…
— До Голямата вода?
— Да. По пътя дотам има много лоши хора, затова нека моите братя отидат с него и го закрилят.
— Колко дни трябва да язди човек, за да види Голямата вода, по която се движат големите канута?
— Пет дни.
— Ще дадат ли моите бели братя на всеки от нас още по два ножа и по две огледала, в които човек може да види лицето си?
— Да.
— Една дървена лула и пакет тютюн, колкото главата на мъж?
— И това.
— Тогава ще придружим белия брат до Водата. Кога ще потегли?
— След два или три дни.
— Тук ли да чакаме? Нека белите братя ни дадат още малко от сребърните колелца, които бледоликите наричат пари, за да си купуваме от къщите на белите каквото ни е необходимо за храна.
— Ще ги имате. Ето ви десет песос.
— Могат ли да нахранят шестима мъже?
— Да.
— Всичко е уредено. Хоуг.
Команчите взеха парите и останалите неща, докарани с товарния кон. Радостта им беше голяма, а когато забелязаха и прибавения пакет пури, стана безгранична.
Не след дълго чичото и племенникът потеглиха обратно към града.
Стигнаха дома и преди да си легне, Кортейо надникна в залата, в която бе положен трупът. Сред оплаквачките седеше и дойката. Като видя секретаря, тя се надигна и тръгна към него.