— Извинявайте, сеньор! Сега не му е времето, но мога ли все пак да ви поставя един въпрос? Завещанието беше отворено, и то още вчера, след смъртта на графа. Това завещанието от средното чекмедже на писалището ли беше?
— Сигурно е било то. Председателят прие и запечата всичко.
— Чух, че дон Алфонсо е главният наследник и мнозина други са споменати. Има ли нещо и за мен?
— Да. Ще получиш хиляда песос и освобождаване от задълженията до смъртта си.
Лицето й прие извънредно учуден израз.
— Така ли е в завещанието? Ох, значи не е истинското.
— Защо мислиш така?
— Защото дон Фернандо ми обеща нещо друго и го прибави към завещанието. Бих могла да се завърна в родната Испания, а с получените пари да съм обезпечена до края на живота си.
— И той го е прибавил към завещанието? Кога?
— Вечерта преди дуела. Милостивият господар състави ново завещание, запечата го и ми го предаде за съхранение. След дуела отново му го занесох.
— И къде отиде това завещание?
— В средното чекмедже на писалището.
— Ще поговоря с президента дали споменатата от теб точка я има в завещанието.
— Да, говорете, сеньор Кортейо! Сега милостивият господар е мъртъв и не мога да остана за дълго тук.
— А ако този текст не фигурира в завещанието?
— В такъв случай не е действителното.
— Нима са били две? Откъде знаеш?
— Каза го дон Фернандо, когато пишеше второто.
— Но защо е направил второ?
— Не мога да кажа. Трябваше да говоря с председателя и той да потърси действителното.
— Остави първо аз да поговоря с него, Мария! Ще разбереш какво е отговорил.
Кортейо си тръгна, цедейки тихи проклятия през зъби. Тази жена можеше да му създаде големи главоболия.
На другата сутрин граф Фернандо Де Родриганда и Севиля бе погребан. Присъства цялото знатно общество. Дон Фернандо бе погребан в гробището в гробница, която самият той бе заръчал да издигнат. Мнозина завиждаха на граф Алфонсо въпреки маската на опечаление, която си бе окачил.
След погребението в палата настъпи дълбока тишина. Алфонсо бе седнал на дивана и мислеше как най-добре би могъл да се възползва от богатството си. В един момент вратата се отвори и влезе Хосефа.
Той се надигна изненадан. Тази рискована постъпка, изглежда, го сепна.
— Ти? — запита. — Какво искаш?
— Да поговоря с теб.
— Какво ще каже прислугата, ако те види да се мъкнеш при мен?
— Че сме родственици — подигра се тя.
— Ей! Луда ли си?
— Спокойно! Не се горещи! Още никой не го знае, но лесно може да стане достояние на хората.
— Обичаш да се шегуваш.
— Говоря сериозно, понеже съм в лошо настроение!
— Ще имаш ли добрината да ми кажеш кой или коя е причината за настроението ти?
Хосефа го изгледа гневно.
— На първо място, че нямаше любезността да ми предложиш кресло.
— Сядай! А на второ?
— На второ, че ме оскърби.
— Оскърбил съм те? Лошо, но за жалост не се сещам.
— Не си ли казал, че съм грозна и стара?
— Казах го действително.
Алфонсо даваше кратките си отговори, кажи-речи, развеселен. Хосефа обаче все повече пребледняваше от ярост, очите й се впиха като свредели в неговите.
— А, ето ти и ново оскърбление! — кресна тя.
— На дуел ли ще ме извикаш? — ухили се Алфонсо.
— Не, защото си толкова страхлив, че няма да дойдеш. Да ти докажа ли, че имам смел дух?
— Да.
— Ще го сторя. Преди това обаче ще тръгна още веднъж по пътя на молбата. Алфонсо, аз не искам да стана графиня Де Родриганда само защото дължиш голямото си наследство на татко и на мен, а и по друга причина — аз те обичам искрено!
— Мен? — изсмя се той високо. — Забавно. Впрочем нямам нищо против.
Хосефа схвана, че Алфонсо й се присмива и сви пръсти като хищно животно, сякаш искаше да му издере лицето.
— Знаеш ли, че на любовта й е нужна взаимност? — изсъска яростно тя. — Е, искам от теб взаимност!
— Ха, ти си луда!
— Алфонсо! — изкрещя Хосефа. — Не ме ли обичаш?
— Не, братовчедке. В живота си ти никога няма да намериш някой, който да се влюби в теб.
Всяка от думите му я пронизваше като кама.
— Защо? — изфуча. — Не си ли чувал, че любовта може да се постигне и насилствено? Чрез сила и принуда?
— Само си мечтаеш.
— И все пак истината е такава, ще ти го докажа.
— Възбуждаш любопитството ми.
— Не ме ли направиш графиня, с графската ти корона е свършено.