Алфонсо пребледня. Помисли си, че е способна на всякакво злодеяние и отговори:
— Бъди разумна, Хосефа! Любовта не може да се дава и взема. Та аз не съм виновен, че не изпитвам към теб чувствата, които ти изпитваш към мен.
— Длъжен си да ги изпитваш, защото е такава волята ми! — При тези думи тя тропна с крак по пода.
— Моля те, овладей се! — предупреди я той сериозно.
— Аз се владеех години наред. Криех любовта си дълбоко в гърдите, докато разкъса цялото ми сърце. И сега бих се владяла, стига твоите подигравки и ирония да не раздираха душата ми. И още веднъж ще се овладея и ще те помоля да направиш опит да ме обикнеш. Алфонсо, заклевам те, опитай!
Хосефа пристъпи да го хване за ръката, ала той се отдръпна и отвърна:
— Не разигравай комедии и си върви в стаята. Не мога да ти помогна!
— Така да бъде — рече тя, — щом не можеш да ми помогнеш, ще си помогна сама. Баща ми е заминал за Веракрус, тъй ли?
— Тъй, ще закара трупа.
— Кога ще се върне?
— Ще се забави повече от седмица.
— Добре, давам ти срок дотогава. След завръщането на татко ще искам отговор. Ако отново ме отблъснеш…
— Ще те отблъсна дори да ми дадеш петдесет години размисъл.
— Внимавай, Алфонсо! — изшептя му тя със закана. — Достатъчно си ме обиждал!
— Ами че тогава си върви!
— Да, ще си вървя! Знаеш какъв срок съм ти дала. Довиждане!
— Довиждане! И си отбележи, когато отново поискаш да разговаряш с мен, нареди да съобщят за теб!
Хосефа си тръгна, а Алфонсо се отпусна усмихнат на дивана. По негово мнение бе преживял една комедия, но и през ум не му минаваше колко лесно би могла да се превърне в трагедия.
Вечерта се бе спуснала и в задния двор на палата се трудеха двама мъже — Алфонсо и секретарят. Бяха извели няколко коня от конюшнята и ги оседлаваха.
— Колко време ще прекараш на път? — запита фалшивият граф.
— Осем-девет дни.
— Само се пази да не те спипат!
Четири коня напуснаха задната порта на палата — два ездови и два товарни. Единият от последните носеше провизии, а на другия бе здраво прикрепен кош с дължина около два метра.
Малкото шествие потегли към гробището. Там конете бяха вързани, а двамата мъже влязоха през постоянно отворената врата и се насочиха към гробницата Родриганда. Алфонсо я отключи. Ковчегът бе свален и отворен в мрака. Всичко се вършеше мълком. Сетне измъкнаха мнимия мъртвец, отнесоха го горе и отново затвориха ковчега и гробницата. Дон Фернандо беше изнесен от гробището, положен в коша, чийто капак бе снабден с няколко ключалки, след което злодеите препуснаха в тръс.
Беше вече почти сутрин, когато Алфонсо се вмъкна през задната врата. Той се упъти към стаята си и потърси почивка след тази толкова напрегната и прекарана в безсъние нощ.
Първата му работа след събуждане бе да закуси богато, а после се отправи към покоите, които беше обитавал старият граф. Там се зае да преглежда документите, оставени от дон Фернандо. Първият, попаднал в ръката му, бе снабден със служебен печат. Алфонсо му хвърли един поглед и подскочи с проклятия. Документът съдържаше следния дословен текст:
«Аз, граф Фернандо Де Родриганда и Севиля, заявявам с настоящето, че сеньор Педро Арбелец, получил под аренда хасиендата Дел Ерина, става пълен неин собственик непосредствено след смъртта на своя земевладелец граф Фернандо. Копие от този документ се намира в ръцете на арендатора.»
Следваха дата, печати и подписи на графа и представител на властите.
— Caramba! — изруга Алфонсо. — Старата лисица Арбелец знае как да се подсигури! А аз самият съм принуден да му дам оръжие в ръцете с това официално предсмъртно желание на стария. Проклятие! С отмъщението засега нищо няма да излезе, ще го отложа за по-подходящо време.
Още не беше оставил документа, на вратата се почука и влезе старата Мария Хермоес. Алфонсо я изгледа неприязнено и запита грубо:
— Какво искаш, Мария?
Старата слугиня придърпа смутено престилката си.
— Милостиви господарю, аз… аз ви моля да ме освободите от служба.
Подставеният граф я изгледа с досада. Какво означаваше това? Дали не искаше да бъде освободена от служба само за да си развърже ръцете и да действа против него? Но когато я погледна в честните стари очи, подозрението му отпадна. Да, той дори изпита нещо като облекчение, че се освобождава от старата, която винаги му е била неприятна. При все това се престори на изненадан и отвърна:
— Защо? Не ти ли харесва повече при нас?
— Милостиви господарю, аз съм на възраст и се опасявам, че не бих могла да привикна към новите условия.