— Къде възнамеряваш да отидеш?
— При Педро Арбелец. Зная, че той на драго сърце ще приюти старините ми.
Алфонсо едва успя да прикрие задоволството си. Нека върви в хасиендата! Колкото по-далеч от столицата, толкова по-добре.
— Добре, Мария, след като си решила твърдо, няма да те задържам. Ще ти отпусна пенсия, та да не търпиш лишения. Ще останеш доволна от мен.
Алфонсо този път действително сдържа думата си. Да, в усърдието час по-скоро да свали старата от врата си той отиде още по-далеч. Осигури я с всичко необходимо за дългото пътуване, на първо място с едно кротко муле, и заръча на един слуга да я съпроводи до хасиендата.
Два дни по-късно Мария Хермоес напусна дома, в който дълги години бе служила вярно.
Алфонсо се възползва от дните до пристигането на чичо си, за да се наложи възможно най-добре в качеството си на наследник. Правеше и приемаше посещения, а с траура, който носеше навсякъде, предизвикваше съчувствието на своите познати. Но ето че получи от Испания едно писмо, което изцяло промени близките му планове и постави пред него една много по-висока цел. От този момент започна да брои дните до завръщането на Пабло Кортейо. Когато след осемдневното си пътуване той най-сетне си дойде, графът незабавно нареди да го повикат.
— Е, как мина? — попита той.
— Добре, много добре — гласеше отговорът.
— Ох, камък ми падна от сърцето. Не е дребна работа да закараш един жив труп до морския бряг. Успяхте ли незабелязано да го качите на кораба?
— Да.
— А индианците? Къде са?
— Във Веракрус ги възнаградих и отпратих обратно към родните им места. Впрочем вярно ли е, че трябва да отидеш в Испания?
— Вярно е, получих от Испания писмо от «татко», на което съм длъжен незабавно да се подчиня.
— А-а! Мога ли да го прочета?
Алфонсо взе писмото от масата и го подаде на Кортейо. То гласеше:
«Скъпи мой Алфонсо!
Аз вече те уведомих чрез сеньор Пабло Кортейо с какъв копнеж те очаквам в Родриганда. Откак се установи безнадеждността на моята очна болест, непрестанно мисля за теб — моя син, моята единствена вярна мъжка опора, и те чакам възможно най-скоро.
Твой баща Мануел, граф Родриганда и Севиля»
— Звучи доста настоятелно — обади се секретарят. — Какво смяташ да правиш?
— Да замина. Вече са извършени всички приготовления.
— И аз те съветвам същото. С всеки изминат миг нашата работа става все по-многообещаваща. Тук вече си наследник, а след пристигането ти отвъд океана цялото ръководство на графството ще премине в твои ръце. Какво щастие, че дон Мануел ослепя.
— Често съм се безпокоял, че ще открие приликата между мен и истинския ми баща — отвърна Алфонсо. — Сега вече съм освободен от този страх.
— Хм, трябва да се вземат всички мерки да се предотврати оздравяването му.
— Ще сторя, което е по силите ми.
— А Розета, твоята «сестра»? Тя ще забележи приликата.
— Ха, от нея не се страхувам.
— В такъв случай ти предлагам да отпътуваш веднага. Аз ще се оправям тук с делата ти. — Той хвърли остър поглед на племенника и продължи: — А как стоят нещата с Хосефа? Постигнахте ли съгласие?
— Да постигнем съгласие? — Алфонсо даде вид, че не схваща накъде бие Кортейо. — Нима сме се карали или пък е имало разногласия?
— Хм! Ще си вземеш ли сбогом с нас, преди да тръгнеш?
— Това се подразбира! — рече Алфонсо неуверено.
— Добре, тогава ще поздравя Хосефа, която още не съм видял, тъй като дойдох направо при теб.
Кортейо излезе и отиде да потърси дъщеря си в нейната стая. Тя се зарадва на благополучното му завръщане, но явно не бе в добро настроение.
— Видях те, когато дойде — каза тя. — При Алфонсо ли беше? Спомена ли той нещо за мен?
— Само мимоходом. Да не сте се отбягвали тези дни?
— Той мен. Знаеш ли, че заминава за Испания?
— Зная. Иска да отпътува веднага, ала заяви, че преди това ще се сбогува.
— Нямам вяра на Алфонсо. Аз ще отида при него.
— Ще се остави ли да бъде притиснат?
— Да — отвърна тя самоуверено. — Само ме остави да действам! Идваш ли с мен?
Баща и дъщеря се упътиха към жилището на Алфонсо, когото завариха зает с приготовления за пътуването. Неприятно изненадан от появата на Хосефа, той понечи да я отпрати. Но тя пристъпи към него и подхвана:
— Спомняш ли си какво ти казах, когато татко тръгна за Веракрус?
— Хм, не се сещам наистина — престори се той.
— Е, моята памет ще те подпомогне. Казах ти открито и честно, че те обичам и ето защо очаквам да стана графиня Родриганда и Севиля.