Непознатият поклати леко глава, като че се колебаеше какъв отговор да даде, сетне поясни:
— Почти е така, както казахте. Немец съм и се казвам Стернау, ала от доста време съм първият лекар-асистент на професор Льотурбие в Париж и неотдавна бях помолен възможно най-бързо да се отзова в Родриганда.
— А-а, такава ли била работата! Много вероятно да не заварите графа между живите. От известно време той е сляп, неизлечимо сляп, както казват лекарите, а напоследък развива и камък в отделителната система, който освен големите болки, които му причинява, е и опасен за живота му. Само операция може да му помогне. Той беше готов за това и свика за тая цел край болничното си легло двама от най-известните хирурзи, ала срещна неочаквана съпротива от своята единствена дъщеря контеса Розета. Лекарите обаче не могат да чакат и вчера чух, че операцията ще бъде проведена днес.
— О, уви, дойдох твърде късно! — възкликна чужденецът, като скочи от мястото си. — Трябва час по-скоро да тръгвам. Може би все още има време.
— Едва ли, сеньор. Никой лекар не би предприел операция в часовете на здрачаване. Впрочем възможно е все още да изчакват, тъй като милостивата контеса от ден за ден отлага хирургическата намеса, въпреки че лекарите и особено синът на графа не даваха да се спомене за отсрочване.
— Граф Мануел Де Родриганда и Севиля има син?
— Да, едничък — граф Алфонсо, който прекара голяма част от юношеските години в Мексико при чичо си, притежаващ там обширни имоти. Преди известно време се установи, че очната болест на баща му е неизлечима и той бе повикан вкъщи.
— Познато ли ви е името Миндрело?
— О, него го знае всяко дете. Миндрело е беден честен момък, за когото има подозрение, че се занимава понякога с контрабанда. По тая причина обикновено го наричат Миндрело Контрабандиста. Но вие можете да му имате пълно доверие. Той е къде по-добър от някои други, които го презират.
— Благодаря ви, сеньор. След това, което научих, не бива да се заседявам повече тук. Buenas noches — лека нощ!
— Buenas noches, senor! С пожелание да не отидете твърде късно.
Доктор Стернау плати консумацията, нареди да доведат мулето, метна се на седлото и се отдалечи в галоп. Денят клонеше към края си, така че бе трудно да стигне в Родриганда преди настъпването на мрака. Докато мулето препускаше с лекота по пътя, ездачът бръкна в джоба и извади някакъв сгънат лист. Това обстоятелство даваше да се предполага, че Стернау доста пъти вече е чел съдържащите се в него редове. И все пак сега той отново го разгърна и без да забавя ездата, прочете изписаните от женска ръка думи:
«Г-н доктор Стернау Париж
рю „Вожирар“ 24
Скъпи приятелю!
Ние си взехме сбогом завинаги. Но настъпиха обстоятелства, които настоятелно налагат да ви видя тук. Трябва да спасите живота на граф Родриганда! Елате бързо, час по-скоро, вземете и инструментите си!
Обърнете се към Миндрело Контрабандиста и попитайте за мен! Но ви умолявам, явете се възможно най-бързо!
Ваша Розета»
След като прочете писмото, Стернау отново го сгъна и скри в джоба. Сега яздеше през гъста дъбова гора, но не поглеждаше ни дъбовете, ни пътя, който те поръбваха. Мислено той се пренесе в Париж в часа, в който за пръв път видя авторката на писмото.
Беше в Жарден де Плант и заобикаляйки китка дървета, я зърна да седи на една пейка. Удивен и объркан от чара на младата дама, Стернау се отдръпна. От своя страна, тя се надигна и тогава видя пред себе си красота, каквато не бе считал за възможна да съществува. Той, опитният лекар, почувства как пулсът му спира, след което сърцето му изтласка кръвта в слепоочията и страните. Онзи час бе решаващ за него, а и… за нея. Те се влюбиха един в друг, макар и нещастно. Можеше да се среща с нея и да я вижда само в онази градина. Както сподели с него, тя бе компаньонка на контеса Розета Де Родриганда и Севиля, отседнала в Париж със слепия си баща, и по причина, която не би могла да му спомене, дала обет да остане неомъжена. От една страна, той се чувстваше безкрайно щастлив от взаимната любов, ала, от друга, страдаше от нейното непоколебимо решение, което не бе в състояние да проумее. Умоляваше, заклеваше я, тя плачеше, но при все това остана твърда. Сетне тя замина, а той бе принуден да обещае, че никога няма да разпитва за нея. Оттогава се бореше с болката, изпълваща душата му.
Но един ден ненадейно получи от нея писмо. Прочете го и почувства нервите си да вибрират. Без да губи време в догадки и колебания, опакова най-необходимото и последва нейния зов. Прелетял през Франция, преминал стремително Пиренеите, сега Стернау наближаваше целта и щеше да види девойката, на която завинаги бе поверил сърцето и живота си.