При това признание неговите очи проблеснаха и той протегна ръце към нея.
— Толкова ли е голямо доверието ви, Розета? О, тогава със сигурност все още ме обичате.
Тя сложи ръце в неговите и отговори:
— Да, обичам ви, Карлос, все така, както при нашата разлъка, и ще продължавам да ви обичам. Досега бях за Вас гатанка, ала утре ще намерите ключа и сам ще се убедите, че раздялата е единствената ни съдба.
— Защо чак утре? Защо не сега?
— Защото на устата ми е трудно да изрече онова, което ще узнаете утре. Карлос, да не се сърдим на съдбата и нека потърсим утеха в щастието, че си принадлежим един на друг, независимо че обстоятелствата ни разделят! Нека разговаряме без страсти и преминем към темата, която ме води при Вас!
Той се помъчи да се успокои и я поведе към едно кресло.
— Сега ще чуете какво желая от Вас — подхвана тя. — Както знаете, слепотата на графа е неизлечима. Към това страдание се прибави и ново, извънредно болезнено — камък в отделителната система, и лекарите, които свикахме за консулт, твърдят, че само операция би могла да спаси живота му. Той даде съгласието. Контесата обича баща си, единствен приятел досега за нея, а тя за него, слепеца — ръката на живота. Ден и нощ молеше тя Бог за спасението му, защото не можеше да се отърве от страха, че се тръгва по грешен път. Лекарите са коравосърдечни хора, на които тя няма никакво доверие. Нотариусът Кортейо и сеньора Клариса, кажи-речи, не изпускат графа от поглед и приличат на зли демони, жадуващи за кръвта на болния, а граф Алфонсо, синът… ох, колко е нещастна, колко е злочеста контесата!
Розета захлупи бледото си лице в шепи и захлипа. Стернау издърпа ръцете и помоли:
— Не плачете, сеньорита! Сърцето ви ще се облекчи, ако споделите всичко с мен!
— Ще го сторя — отвърна тя, като се овладя и подсуши сълзите си. — Когато видя заминаващия си брат за последен път, контесата беше съвсем малко момиченце. Оттогава минаха почти осемнадесет години и тя от сърце се радваше на неговото завръщане. Той пристигна и тя се втурна да се притисне в обятията му. Но още след първата крачка се закова, без да е в състояние дори да му протегне ръка. Той застана пред нея, а тя не посмя да го докосне. Не знаеше защо, но някакъв вътрешен свян я възпираше. Това не бяха очите и гласът на брат, лицето му бе безжалостно, а думите звучаха коравосърдечно. И наблюдавайки го сетне ден след ден, съзираше погледите, които мяташе на нейния баща. Всеки от тях говореше: «Аз само дебна твоята смърт!» Започна да се страхува, подозираше някаква зловеща тайна и една нощ ви писа… помоли ме да ви пиша да дойдете и помогнете.
— Каквото мога да направя, ще стане — увери Стернау. — Операцията утре ли ще се проведе?
— Да. В никакъв случай не биха я отложили. Чух, че е определена за единадесет часа.
— Ще мога ли преди туй да видя графа и да поговоря с него?
— Да, ако уведомите контесата за себе си. Елате при нея към девет часа!… Правили ли сте друг път операция на камък в мехура?
Стернау се подсмихна.
— Много често, сеньорита! Дори мисля, че в тази насока съм постигнал успехи.
— Много ли е опасна операцията?
— За да може да се произнесе човек, трябва да се запознае със случая. Да изчакаме дотогава!
— Да, да изчакаме! Доверието ми във Вас е непоклатимо. Ако спасението изобщо е възможно, ще го доведете само Вие.
Тя се надигна.
— Да си вървите ли искате, сеньорита?
— Да, в противен случай отсъствието ми ще се забележи. Ще дойдете в девет часа, нали?
— Ще дойда! Мога ли да ви придружа, сеньорита?
— Вече е тъмно и никой няма да ни види. Да, изпратете ме до замъка.
Напуснаха къщичката и той й предложи ръката си. Когато най-сетне застанаха пред портата на парка, за да се сбогуват, притегли ръката й до устните си.
— Лека нощ, Карлос — пожела мило Розета. — Починете си след дългото пътуване!
— Лека нощ, сеньорита!
Той поиска да си тръгне, ала тя го улови повторно за ръката, приближи се и тихо помоли:
— Скъпи Карлос, простете ми и не бъдете нещастен!
Сетне се обърна и потъна в парка.
Десета глава
Гаспарино Кортейо
Точно по времето, когато влюбените си вземаха сбогом, в една от стаите на замъка се водеше странен разговор. В нея живееше единият от двамата хирурзи, чиято задача бе да освободят графа от камъка под съдействието на един лекар от Манреса.
При него се намираше сеньор Гаспарино Кортейо, адвокат и нотариус. Той тъкмо се бе надигнал да се сбогува и с остър, студен глас произнесе: