— Значи смятате операцията за смъртоносна?
— Неминуемо.
— Вашите колеги няма ли да повдигнат протест?
— Не биха дръзнали да застъпват мнение, различно от моето. Знаят, че съм корифей в хирургията — гласеше гордият отговор.
— Добре. А оставихте ли у графа убеждението, че ще бъде спасен?
— Разбира се.
— Тогава нашата уговорка си остава. Операцията ще се проведе в осем часа заранта, без знанието на контесата. Княжеския си хонорар ще получите в моето жилище в Манреса. Лека нощ!
— Лека нощ!
Двамата мъже си стиснаха учтиво ръце, като всеки считаше другия за съвършено добродетелен човек, и се разделиха. Адвокатът обаче не се отправи към стаята си, а нареди да доложат за него на сеньора Клариса и от бързината, с която го посрещна във вестибюла, разбра, че го е очаквала с нетърпение. Те се оттеглиха в покоите на дамата, като заключиха вратата? подсигурявайки се срещу евентуален подслушвач.
Нотариусът не носеше традиционното испанско облекло, а бе облечен в черно. В движенията на дългата, мършава, силно приведена фигура имаше нещо крадливо, а чертите на изсеченото лице напомняха хищна птица и не допускаха, че този човек би се страхувал от нещо. Изразът на отблъскващата физиономия се подсилваше от дебнещия коварен поглед.
Сеньора Клариса имаше здраво, пълно телосложение. Беше около петдесетгодишна, с груби, неженствени черти, чиято грозота се допълваше от кривогледство.
— Добре дошъл, Гаспарино — рече тя и се настани на един плюшен диван. — Доста дълго трябваше да те чакам. Как вървят нещата?
— Много добре — отвърна нотариусът, като седна до нея. — Хирургът прояви интерес към моето предложение.
— Значи най-сетне, най-сетне ще се насладим на плодовете на нашите дълги лишения. Операцията смъртоносна ли ще бъде?
— При всички случаи.
— Нищо не можем да променим! — Тя погледна с благочестив поглед нагоре. — Съдбата е благосклонна към графа, като го освобождава от страданията. Но контесата няма ли отново да се противопостави?
— Този път не, любов моя. Тя знае, че операцията ще започне едва в единадесет часа, докато ние ще я предприемем още в осем. Когато пристъпи към обличането, графът вече ще се е отървал от мъките.
— А граф Алфонсо? — запита тя, намигайки с кривогледото си око.
— Той е човекът, който ще увенчае с венец нашия замисъл-шедьовър.
— Да, замисълът и изпълнението бяха шедьовър, шедьовър, за който светът няма и понятие и никога няма да има. Ние се обичахме един друг, стари ми Гаспарино, ала бяхме принудени да се венчаем тайно, защото аз бях дъщеря на горд идалго, а ти сиромах без препитание. Щеше да се наложи да отстраним нашето дете, ако не те бе споходила великолепната идея да го изпратим при брата на граф Мануел в Мексико вместо малкия граф Алфонсо. Сега сме родители на граф и утре ще разполагаме с милионите на семейство Родриганда. Ела по-близо до мен, разположи се по-удобно и нека помечтаем за прекрасното бъдеще!
Стернау не можа да заспи. Срещата с любимото момиче не го остави да мисли за почивка. Вярно, че се бе върнал в стаята си, но цяла нощ я кръстосва. Когато забеляза на разсъмване, че съседът е станал, отскочи при него и нареди да оседлае мулето.
Възседна го и пое в утрото без посока и цел, само за да даде простор на напиращите мисли и чувства. По едно време видя Манреса пред себе си и свърна към Родриганда по пътя, по който бе дошъл вчера.
Край него се издигаше една вента, малка усамотена страноприемница, пред която бе вързан оседлан кон — сигурен знак, че вътре вече има посетител. Стернау също слезе. Не беше закусвал и му се прииска да изпие чаша кафе. При влизането си забеляза един скромно облечен господин, пред когото имаше чанта с хирургически инструменти. Стернау нямаше и представа, че това е лекарят от Манреса, който щеше да вземе участие в операцията на графа.
Седящият до него съдържател прие поръчката на Стернау и продължи прекъснатия разговор:
— Значи Вашата визитация касае графа, сеньор доктор?
— Както вече казах — потвърди лекарят.
— И днес най-сетне операцията ще се състои?
— Положително. Някъде към осем часа.
— Но контесата и този път няма да се съгласи!
— Никой няма да я пита. Казано й е, че ще започне едва в единадесет.
— Смятате ли, че клетият граф ще оздравее?
— Да… и… не… кой знае!
Стернау получи кафето си. Беше чул достатъчно. Изпи го по най-бързия начин, плати и напусна салона, без да даде да се разбере колко важно е било за него чутото. Препусна обратно в бърз галоп и половин час преди осем стигна в село Родриганда.