След като предаде отново мулето на съседа, взе инструментите си и побърза към замъка.
Стернау се насочи към портата на парка, пред която снощи се бе сбогувал с любимата. Тя беше отворена и той се насочи с бързи крачки към замъка, прекоси една алея-свод и тъкмо да стъпи на малка площадка, се закова изумен. Пред него се намираше… Розета на утринна разходка. Тя не носеше нито вталеното парижко облекло, нито испанската национална носия. Дрехата, която обхващаше красивата й фигура, бе умело съчетание между ефирния мавритански стил и по-тежкия северен.
Тя тъкмо се разделяше с една слугиня, която прие заповедта й с думите: «Разбира се, контесо!» и бързо се отдалечи. «Контеса?» Озари го внезапно прозрение.
— Розета! — извика. Тя се обърна.
— Карлос! Какво ви води толкова рано в парка?
— О, Боже мой, сънувам ли? Подозирам нещо ужасно. Сеньорита, доня, вие не сте Розета компаньонката, а…
— А? Продължете, сеньор!
— Вие сте контеса Розета.
— Да, така е. Отгатнахте правилно, Карлос — отвърна тя и протегна ръце към него. — Ще съумеете ли да ми простите?
— Да ви простя? О, Боже мой, каква горест! Да, сега зная причината да бъдем разделени. Защо го сторихте, доня Розета?
Тя сведе очи и с треперещ глас призна:
— Защото ви обикнах и искам няколко мига щастие. Но това отмина и толкова по-сурово е наказанието. Моят баща… но аз виждам инструментите ви, а Вие идвате много по-рано — стресна се тя. — Има ли някаква причина?
— Причина? — попита Стернау все още в полусън. — Ах, да, почти забравих, а е ужасно важно. Графиньо, Вашият баща се намира в извънредно голяма опасност!
По красивото й лице се изписа дълбок страх.
— Баща ми? — промълви пребледняла. — Как така?
Той извади часовника си, погледна го и извика:
— Боже мой, та времето вече наближи! Контесо, всеки момент ще започне операцията!
— Сега? Но това ще стане едва в единадесет часа!
— Не, измамили са ви. Без Ваше знание са я назначили за осем. Сутринта пояздих малко и се натъкнах на някакъв лекар от Манреса, от когото го дочух, без да дам да се разбере кой съм.
— Santa Madonna! Преследват някаква зловеща цел, иначе не биха го вършили зад гърба ми. Елате, сеньор, да вървим бързо и да предотвратим това дело!
В състояние на най-голяма възбуда тя се отправи стремително към замъка. Лекарят я последва.
Когато стигнаха входа, слугата тъкмо отвеждаше един кон към конюшнята. Стернау разпозна, че е на лекаря от Манреса, който трябва доста да е бързал, за да дойде толкова скоро в Родриганда.
— Ускорете ход, контесо! — подкани немецът. — Опериращите са се събрали, няма време за губене!
— След мен! Бързо, по-бързо! — извика графинята, като изкачи външното стълбище и зави по покрит със скъп килим коридор, в който пред една врата бе застанал слуга.
— Графът събуди ли се? — попита тя.
— Да, милостива контесо — гласеше отговорът.
— Сам ли е?
— Не. Лекарите са при него.
— От колко време?
— От десет минути.
— Ах, може би все още не сме закъснели! Влизайте, сеньор!
Тя поиска да влезе, ала слугата препречи пътя, като обясни учтиво, но решително:
— Извинете, контесо. Имам най-строга заповед да осуетя всякакъв по-нататъшен достъп.
— Това и за мен ли се отнася?
— Най-вече за Вас.
Лицето й прие гневен израз и като отметна гордо глава, запита:
— Кой даде заповедта?
— Граф Алфонсо, който също е вътре.
— А-а, той значи! Отмести се!
— Нямам право! Извинете, контесо. Не мога да го сторя, защото…
Слугата не можа да продължи, тъй като Стернау го улови за ръката, избута го мълком, ала с непреодолима сила, и отвори вратата. Тя водеше във вестибюла на графа, където влязоха. Слугата ги последва, но без да смее повече да противоречи. Оттук през другата врата се отиваше в приемната на господаря на замъка. Графиня Розета я намери заключена и почука.
— Кой е? — попита някакъв глас едва след повторното почукване и тя разпозна брат си.
— Аз съм — отговори му. — Отвори бързо!
— Розета, ти? — изрази онзи досадата си, примесена с изненада. — Кой те пусна? Хуан не беше ли на поста си?
— Напротив. Отваряй бързо, Алфонсо!
— Ще те помоля да се върнеш в стаята си. Лекарите строго забраниха чуждо присъствие!
— На мен не могат да забранят, най-малкото сега. Все още не е единадесет часът!
— Папа нареди операцията да започне сега, а тя не е за женски очи.
— Преди туй трябва да говоря с него.
— Няма да стане. Хората започват…
Последните думи не бяха така тактично изговорени, както предходните. Тонът бе остър и отблъскващ, сякаш братът нямаше търпение да приключи с тая работа. Това още повече възмути графинята.