— Алфонсо — извика тя строго, — искам да вляза и ти не можеш да ми забраниш. Имам правото и дълга да говоря предварително с татко!
— Той не желае. Впрочем и аз нямам повече време за разговори пред затворена врата. Върви си, чукането ти е безполезно!
— Тогава ще си отворя сама!
— Опитай!
Последното бе придружено с грозен смях. Сетне чуха събеседника да се отдалечава.
— Боже мой, какво да правя? — попита Розета придружителя си.
Той се усмихна снизходително, ала позабави отговора, изглежда, бе чул нещо, което ставаше в заключеното помещение.
— Многоуважаема контесо — обади се слугата, който бе събрал кураж да се приближи, — убеден съм, че няма да отворят. Имайте благоволението да напуснете вестибюла…
— Мълчи! — прекъсна го тя с властен жест. Към скастрянето на лакея вероятно щеше да добави още някоя остра дума, ако Стернау не й бе направил знак да сложи ухо на вратата. Тя го стори и чу като от далечина гласа на баща си да брои през равни интервали:
— Пет… шест… седем… осем… девет… десет… единадесет…
— Какво означава това? — пребледня тя още повече.
— Графът е хлороформиран — поясни Стернау. — Броенето е показател за хода на упойката.
— Значи наистина ще го режат?
— Със сигурност.
— Това не бива да става, в никой случай не бива да става! — викна тя, обезумяла от страх. — Сеньор, помогнете ми!
— Ще позволите ли да употребя сила?
— Да…, но действайте незабавно!
Стернау приближи вратата и вдигна крак. Разнесе се силен трясък и входът бе свободен. Силният мъж с един-единствен ритник изкърти високата масивна врата от ключалката. Сега той и графинята се намираха в приемната на графа. В нея нямаше никой, ала по-нататък се чуваха гласове и съседното помещение се отвори. Влезе граф Алфонсо и един от лекарите.
— Какво значи това? — кресна първият. — Виждам, че си се осмелила да приложиш сила!
Заслепен от гняв, той не забеляза, че Розета не е сама. Очите му мятаха гневни искри, а вените на челото се бяха издули от ярост.
— Осмелила? — запита графинята и красивото й лице отново пламна от негодувание от невъзпитания прием на брата. — Мисля, че една графиня Де Родриганда и Севиля по всяко време има право на достъп до стаята на своя баща. Не съм се осмелила, а самата аз ви диря сметка, задето сте дръзнали без мое знание да предприемете една опасна за живота на татко операция.
— Така решихме и така ще стане. Върви си!
— Не и преди да съм видяла и говорила с татко. Къде е той?
— В съседната стая. Неблагоразумното ти нахлуване може да му коства живота. Всяко вълнение, дори и най-малкото, за него ще има нежелателни последици. Ха, кой пък е този непознат човек тук?
— Сеньор Стернау, лекар от Париж, когото помолих да даде преценката си за болестта на татко. Очаквах неговото присъствие да бъде добре дошло и за теб!
Лекарят, влязъл с него, свъси чело — къде от досада, къде от презрение. Графът кимна:
— От Париж? Кой ти позволи? Какво нечувано самоволие! Разчитам да съблюдаваш волята ми! Разкарай се незабавно и пръждосай този човек!
При тази оскърбителна безцеремонност лицето на графинята се покри с мъртвешка бледност, бяха й необходими няколко мига, за да се съвземе и успее да отговори. Сетне фигурата й сякаш израсна. Протегна повелително ръка и с глас, пълен с величие, произнесе:
— Не забравяй с кого говориш! Тук заповядва само граф Де Родриганда, а ако е възпрепятстван, аз имам право да се разпореждам от негово име точно толкова, колкото и ти. Операцията няма да започне, преди този сеньор да прегледа основно болния. Аз го желая и ще отстоявам волята си!
Чертите на младия граф станаха по-ожесточени, вените по челото още повече набъбнаха, а гласът прегракна, когато се приближи плътно до сестра си със заплашително вдигната ръка и отговори:
— Ти, ти искаш да заповядваш тук? Ти, едно момиче? Ха! Операцията ще се състои и ще наредя на слугата да те измъкне, щом не желаеш да си тръгнеш доброволно. Свикнал съм да правя каквото си искам, запомни го!
После Алфонсо се обърна грубо към Стернау:
— Марш оттук казах! Или искате да заповядам да ви изхвърлят от замъка?
Стернау се усмихна спокойно.
— Тук се явих по покана на графиня Родриганда — отвърна той невъзмутимо, — за да видя графа, Вашия баща. Ще го сторя, въпреки всички възражения! Контесо, представете ме, моля, на този сеньор, който вероятно ми е колега.
Той посочи вежливо испанския лекар, който при тази бурна размяна на реплики предпазливо се бе оттеглил до прозоречната ниша. Розета кимна в знак на съгласие и изпълни желанието му с думите: