— Сеньор доктор Карлос Стернау, главен лекар в клиниката на професор Льотурбие в Париж… доктор Франкас от Мадрид… а-а, ето че приближават и другите сеньори — доктор Миланос от Кордова и доктор Киели от Манреса.
От съседната стая действително бавно пристъпиха другите двама лекари, привлечени от шумните пререкания, смущаващи приготовленията им. Те се поклониха с подчертана студенина на немеца, а първоначално споменатият лекар — доктор Франкас от Мадрид, дори промени цвета си. Той навярно бе най-опитният от тримата и при всички случаи познаваше добре името професор Льотурбие от Париж, за да разбере, че пред него стои специалист, какъвто не беше очаквал. Веднага схвана, че както над самите тях, така и над тъмното им начинание надвисва голяма опасност, която би могла да бъде отблъсната само с гордо и сурово поведение спрямо чужденеца. Ето защо се обади с дрезгавия си хриплив глас:
— Този сеньор ми е непознат. Приготовленията ни са вече към края си и не се нуждаем от чужда помощ. Бяхме натоварени от нашия пациент да го оперираме и ако не започна веднага, и то без по-нататъшно външно вмешателство, не отговарям.
— Чу ли? — обърна се Алфонсо към сестра си. — Незабавно си върви и ни освободи от присъствието на тази личност, на която няма да позволя да остане и минута повече в Родриганда.
Тя поиска да отговори, ала Стернау й направи знак да мълчи.
— Моля ви, уважаема контесо — рече той, — дайте ми думата! Въпросът касае моето присъствие. По тая причина желая да го поверя лично. Аз съм лекар и същевременно Ваш гост, контесо и най-елементарната вежливост и уважение от страна на Вашия брат и обичайната колегиалност от страна на останалите сеньори изискват да бъде изпълнено желанието ви. Така че в случая не се явявам като смирен просител, а довереник и упълномощено от графиня Де Родриганда и Севиля медицинско лице и заявявам следното: Тъй като тук се възнамерява една твърде опасна операция, при подозрителни обстоятелства, то имам основание да смятам, че се преследва цел, която се бои от дневната светлина и очите на честния свидетел. Повдигам протест срещу това. Обявявам за лекомислен или дори предумишлен убиец всеки, който предприеме операцията, преди да съм видял и разговарял с пациента. В случай че се настоява да бъда отстранен насилствено, незабавно ще свикам полицейско подкрепление, което сигурно ще придаде необходимата тежест на желанието на графинята.
Стернау стоеше пред лекарите с гордо вдигната глава и с такъв волеви поглед, сякаш не бе непознат чужденец, а собственикът на замъка. Доктор Франкас за втори път промени цвета си, а двамата му колеги се изчервиха и сведоха смутено поглед. Алфонсо наистина поиска да избухне, но не намери думи да отвърне. Защото в същото време вратата се отвори и се появи една фигура, чийто вид будеше и уважение, и състрадание. Влезлият беше сляп. Това се виждаше от пръв поглед. Въпреки това невиждащите очи сякаш имаха свойството да въздействат на околните. Високата, изпосталяла от страданията снага бе обгърната в бяло сукно, което се спускаше като саван от раменете до земята. Благородното лице имаше мъртвешка бледнина, а посивелите по слепоочията коси се спускаха на гъсти кичури до тила.
Като че някой дух бе излязъл от гробницата си да реши смущаващия покоя спор на смъртните. Този човек бе граф Мануел Де Родриганда и Севиля. Хлороформирането още не бе настъпило напълно. Той се беше върнал в съзнание и доловил препирнята. И ето че се бе смъкнал от операционната маса и пристъпваше, почти целият обвит в платно.
— Какво става тук? Кой говори? Защо не започвате работата си? — попита той, обхождайки полукръга с мъртвите си очи.
Розета се спусна към него и го прегърна, преливаща от нежност.
— Татко, скъпи ми татко! — извика тя. — Слава на светата Дева, че още не са почнали! Сега не биха могли да те убият.
— Да ме убият? Но кой би искал да го стори, мило дете?
— Ох, ти щеше да бъдеш умъртвен, знаех го, подозирах го, чувствах го.
— Синовната любов и страхът говорят в теб, мила дъще. Не биваше да ни смущаваш!
— Съвсем вярно, татко! — вметна фалшивият граф. — Тя ни прекъсна, и то по нечувано фрапантен начин! Ще ти кажа само, че дори нареди да разбият вратата! Сам прецени, достойна ли е тази постъпка за една графиня Родриганда?
— Наистина ли го стори, скъпо мое дете? — запита дон Мануел с блага, невярваща усмивка.
— Да, действително го сторих, папа — отвърна тя. — Твоето състояние изисква най-голяма предпазливост, а животът ти ми е толкова скъп, че не бих могла да пропусна тази предпазливост. С теб могат да се заемат само хора, на които имам вяра. Направи ми впечатление обаче, че се действа прибързано, без необходимата грижовност за твоя живот. Водена от страх и загриженост, писах до Париж и помолих професор Льотурбие за хирург, комуто мога да те поверя, и когато днес той пристигна, не искаха да го допуснат при теб. Сега учудва ли те насилственото ми нахлуване?