— Много вероятно, стига да не искаш прекалено много. Колко ще струва изчезването на двама души?
— Много зависи кои са.
— Един граф и един лекар.
— Кой е графът?
— Старият Мануел Де Родриганда и Севиля.
— Твоят господар? Свети Себастиан, ама и ти си един верен служител! За жалост не мога да изпълня желанието ти! Графът стои под закрилата на един мой приятел. Не бива и косъм да пипна от главата му.
— Хайде, хайде, аз плащам добре!
— Това не променя нещата. Ние, бандитите, сме честни спрямо приятелите си. И десет хиляди дублона да ми предложиш, пак бих отказал. Считай въпроса за приключен! Кой е вторият?
— Един лекар от Германия.
— Виж, това е по-добре.
— И по-евтино?
— Разбира се. Къде е отседнал?
— При графа.
— О, тогава няма да е много евтино. След като живее при човек под закрила, не може да му се посяга току-така.
— Не може ли каза? Че кой пък ще забрани нещо на теб, главатаря?
— Аз самият. Не мога да престъпвам законите, които сам съм създал. Защо се налага този човек да изчезне?
— Изпречил се е на пътя ми. Това трябва да ти е достатъчно!
— Добре. Да умре или само да изчезне?
— Първото е по-сигурно.
— Тогава ще броиш хиляда дублона.
— Хиляда дублона? Да не би дяволът да ти е отнел разума, капитане?
Главатарят произнесе равнодушно:
— Ами откажи се. Adios, senor!
— Добре де, добре! Нека са хиляда дублона. Кога да платя?
— Половината сега, останалите сетне.
— А ако не успеете?
— Не може да не успеем. Как да се доберем до него?
— Сега още не мога да кажа. Вероятно ще са необходими повече хора. Нареди им да дойдат в Родриганда, аз ще се срещна с тях в парка и ще им дам указанията си. Ето ти петстотинте дублона, капитане.
Той наброи парите на главатаря и се осведоми:
— Малкото момченце от ония времена все още ли е при вас?
— Да. Междувременно то стана голям момък…
— Защо не го убиете?
— Тогава ми плати само да изчезне. Я кажи сега кой е той всъщност?
— По-късно ще разбереш. А той за какъв се смята?
— За намерено дете.
— Донякъде съм любопитен да го видя.
— Остави момчето, сеньор! Ти не си наш член. Плащаш си за работата и си заминаваш. Оттук по-далеч не опитвай да отиваш.
— Принуден съм да се примиря. Хората ти кога ще бъдат в Родриганда?
— Утре вечер. Adios, senor!
— Adios!
Двамата мъже си подадоха ръце и се разделиха. Току-що бе изтъргуван един човешки живот като някакъв малостоен предмет. Човек все пак би се запитал кой от двамата негодяи бе по-опасен — разбойническият главатар или коварният нотариус, който не се свенеше заради интересите да надява маска за неразпознаваемост и да пуска в ход изкуството на преструвките.
След като се върна в бърлогата си, бандитът свика в един отдалечен ъгъл петима от хората си и им заповяда да тръгнат за Родриганда и да изпълнят поръчката на нотариуса.
Когато се спусна вечерта, до болния просяк се приближи един от разбойниците, нареди му да го последва и го поведе по един тъмен ходник, който навлизаше дълбоко във вътрешността на планината. От двете страни на този ходник в скалата бяха издълбани малки килии, които служеха на обитателите за спални помещения. Някои от тях бяха снабдени с тежки железни врата и явно служеха за затвор.
Разбойникът беше млад мъж, някъде около двадесет и двегодишен. Носеше живописното облекло на провинция Каталония. При светлината на малката лампа, която носеше в ръка, човек можеше да различи благородните му черти и никога не би допуснал, че е разбойник. Беше строен, със здраво телосложение, а движенията му се отличаваха с лекота и обиграност и очароваха оня, който го наблюдаваше.
— Това е твоята стаичка, добри ми старче — каза той, като посочи една отворена килия. — Тук ще намериш добра постеля. Да ти оставя ли свещта?
— Да — отговори просякът. — Кой знае дали някога отново ще напусна тази стая!
— Защо пък не? Човек не бива да се поддава на предчувствия. Ти навярно си много болен, ала Бог може да лекува и лошите болести. Така че надявай се!
— Да, надявам се — отвърна просякът посред мъчителен пристъп на кашлица, — но на смъртта. Тя ще бъде моят избавител на всичките ми страдания.
— Силни ли са болките ти? — попита разбойникът, като се наведе състрадателно да оправи постелята на стареца.
— Животът не може да отлети безболезнено, тялото се съпротивлява на смъртта. Но какво са мъките на тялото пред терзанията на духа! Те са ужасни, синко. Пази се да не ги опознаеш някой път!