— Душата ти ли страда? С удоволствие бих облекчил мъките ти, стига да можех.
— Да, вижда се, че притежаваш милостиво сърце. Но за онова, което ме води насам, може само капитана… всъщност и ти донякъде ще ми бъдеш полезен.
— Ако мога, на драго сърце!
— Знаеш ли дали сред вас има някой, който не знае произхода си?
Младият бандит наостри слух.
— Как ти хрумна този въпрос?
— Понеже търся такъв човек.
— Тогава ще ти кажа, че зная един. Но само един такъв човек.
Старецът го изгледа, окрилен от радостна надежда.
— Кой е?
— Аз самият.
— Възможно ли е? Как се казваш?
— Мариано.
— И по-нататък? Нямаш ли друго име?
— Не.
— Ах! Как си попаднал сред бандитите?
— Главатарят ме намерил в планината. Аз съм подхвърлено дете. Той ме приел при себе си, ала всичките му издирвания на онзи, който ме е подхвърлил, били напразни.
— На колко години си?
— Не зная.
— От колко време си сред бандитите?
— Станаха вече осемнадесет години.
— Осемнадесет години? — попита старецът замислено. — О, тъкмо толкова трябва да бъдат. Не храниш ли някакъв спомен от детството си? Нищо ли не можеш да си спомниш, скъпи синко?
— Не. Вече всичко ми е излетяло от ума, ала често съм сънувал онези времена.
— Може би смяташ за сън нещо, което е било в действителност? Какво все пак ти се е присънвало?
— Много често съм сънувал една малка кукла. Лежеше в красиво бяло креватче, на чийто ъгъл се виждаше златна корона, и беше жива.
— Навярно знаеш и как се казва?
— Да — отговори той. — Много добре знам, че я наричаха Розета, Розичка. Присънвал ми се е и един много здрав висок мъж, който ме наричаше Алфонсо. Той ме вземаше в скута си и винаги носеше великолепна униформа. Край нас непрестанно беше и една красива горда жена, която много ме обичаше и милваше и целуваше Розета и мен. Бях малък, но зная, че ги наричах папа и мама. Аз също лежах в легло, украсено с корона. Веднъж, докато спях, дойде един чужденец. Тогава се пробудих и ми бе запушена устата. Но аз не спях в нашия замък, а в някакъв град, в който бях пристигнал с папа и мама. Поисках да изкрещя, защото се уплаших от мъжа, но той върза здраво кърпата и от страх отново заспах. Когато се събудих, лежах в гората. Това е, което ми се е присънвало.
— И повече нищо, нищо друго? Не знаеш ли как се казваше мъжът, който носеше униформата?
— Слугите го наричаха граф и като че ли екселенц.
— А-а! Не споменаваха ли сегиз-тогиз някакво име?
— Не.
— Слушай, сине мой, ти не си сънувал всичко това, то е било наяве!
— Тъй съм си мислил и аз понякога. Но когато веднъж го споделих с капитана, той много се ядоса и ми заповяда да мълча. За короната изобщо не биваше да говоря, въпреки че можех подробно да я опиша. Обрисувах му я, ала той посегна да ме удари и оттогава си държа езика.
— Можеш ли сега да си я спомниш?
— С най-големи подробности. Имаше златни зъбци, увенчани с бисери, а под тях два сребърни знака.
— Що за знаци бяха?
— Първоначално не знаех, но когато ме научиха да чета, вече ми бе ясно. Бяха букви, а именно R и S.
— Била е графска корона. Никога не забравяй тези знаци!
— Никога няма да забравя и останалото, при все че с никой не разговарям по този въпрос.
— А освен теб, сред бандитите никога ли не е имало друго намерено дете?
— Никога!
— Тогава ти си този, когото търся.
Мариано се учуди.
— Мен си търсил? Защо?
— Синко, ако е волята Божия, може би ще узнаеш кой си. Онова, което ще чуеш от мен, ще ти посочи пътя, по който можеш да го научиш.
Лицето на младия мъж изрази радостна надежда.
— Наистина ли? Хвала на Бога за това милосърдие! — провикна се той.
— Тихо! — предупреди просякът. — Никой не бива да разбере, че съм разговарял с теб за тези неща. Научи ли главатарят, изгубен съм. Всъщност е трябвало да бъдеш умъртвен, но капитана не го е сторил. И все пак, узнае ли какво искам да споделя с теб, ще ти отнеме живота, за да не бъде издадена тайната. За щастие тъкмо ти ме доведе до килията. Но никой не бива да научи нищо за онова, което ще ти кажа. Ето защо ще дойдеш при мен едва когато отсъствието ти няма да бъде забелязано.
— Това ще стане веднага щом другите заспят.
— Донеси хартия, перо и мастило, тъй като имаш да пишеш нещо. Погрижи се също и за повече свещи, понеже писането ще отнеме доста време.
Мариано си тръгна и старецът остана сам.
— Благодаря ти, Мадона — прошепна той, — че ми даде сила да стигна до това място. Може би Бог ще ми прости, щом опитвам да поправя грешката, която извърших в лекомислието си.