Нов пристъп на кашлица му отне дъха.
Скоро разбойниците се оттеглиха да спят. Неколцина останаха да се търкалят из котловинката, но още не бе настъпила полунощ, когато и последният се пъхна под завивките си. Не след дълго всички спяха и само постът се ослушваше навън в тъмната нощ, охранявайки другарите си от неприятни изненади.
Тогава Мариано напусна малката си килия. Едва бе съумял да овладее вълнението си. Най-сетне, най-сетне щеше да се вдигне булото, покриващо неговото минало! Сънищата не са били измама, а действителност! Чувстваше сърцето си да тупа лудо, докато се промъкваше по ходника, в който се намираше килията на болния. Той беше буден и при появата му се надигна. Мариано постави свещта на земята и се настани до постелята на стария.
Изпълнен с нетърпение, болният протегна ръка и улови десницата на Мариано, която тлееше като в треска.
— Мариано — подхвана той своята изповед, — спрямо теб бе извършено голямо престъпление и аз… съм съпричастен в него. Сега все още не моля за твоето опрощение. Чуй първо в какво съм се провинил по отношение на теб.
Болният помълча и пое дълбоко дъх, сякаш набираше сили да може да продължи.
— Всъщност трябва да знаеш, Мариано, че някога аз бях член на бандата.
— Ти? Охо! На тукашната банда?
— Да. Капитана беше мой главатар. Казвам се Тито Сертано, от Матаро съм. Бях беден моряк и от време на време пренасях през границата от Франция по няколко лакти копринен плат. Веднъж ме спипаха. Лодката ми бе секвестирана, стоката също, а мен пъхнаха в затвора. Удаде ми се да избягам и тъй като никъде не се чувствах в безопасност, отидох при разбойниците. Първата работа, която изпълних, бе да подменя едно дете. Малката контрабанда не обременяваше съвестта ми, ала тук се стреснах. През нощта не можах да мигна, а когато сетне капитана поиска да убия един човек, наруших дадената клетва за вярност и офейках.
— Разкажете историята за смяната на детето! — помоли Мариано.
— За да е по-сигурен, главатарят лично дойде с мен. Отведе ме в една страноприемница в Барселона, където отседнахме и останахме да пренощуваме. Към полунощ при нас влезе един мъж и положи някакъв вързоп на масата. Когато развърза плата, видяхме малко, около четиригодишно момченце. От завивката се носеше миризма на етер, от което заключих, че детето е в безсъзнание. Моята задача бе да подменя това дете с друго, което нощуваше в страноприемницата. Стаята не беше заключена, а аз бях получил шишенце етер, за да упоя по същия начин второто момченце. След като размених дрешките на двете деца, върнах се с новото, с което оттук насетне се зае главатарят.
— Всичко това сигурно ли е?
— Мога да се закълна! Ти мислиш, че си сънувал, ала се заблуждаваш, тъй като сънят ти е нещо, станало в действителност. Когато разменях дрешките, видях по облеклото на второто момченце графска корона с двете букви R и S. Все още мога да си спомня, че това бе на 1 октомври 1830 година, по-точно през нощта на първи срещу втори октомври.
— Не позна ли мъжа, донесъл ви момченцето? За мен ще е от извънредно голямо значение да го зная.
— Не го познавах, но чух името му. Главатарят веднъж се изтърва и го нарече сеньор Гаспарино, а когато се сбогуваха вън на стълбите и смятаха, че никой не ги наблюдава, той още веднъж произнесе това име. Вратата беше отворена и го чух ясно. Веднага бих разпознал човека, стига само да го зърна някога.
— Каква беше фигурата му?
— Дълга и мършава. Имаше гърлен глас и употребяваше сладникаво-патетични думи и изрази.
— Значи донесохте непознатото дете с чужди дрехи насам? Какво стана после с него?
— Остана в убежището и бе добре гледано. То непрекъснато говореше за мама, папа, за малката Розета, за добрия Алимпо и добрата Елвира. Най-сетне капитана му забрани да произнася тези имена, след което може съвсем да ги е забравило.
— Не — прекъсна го Мариано. — Не съм ги забравил. Последните две имена наистина ми бяха изскочили от ума, но сега си ги спомням. Добрият Алимпо често ме носеше на ръце. Той имаше чудновати мустачки. Краищата им бяха обръснати и те се спущаха изпод носа като две дълги къдрички далеч напред над устата. Заради тях не допусках да ме целува. Той винаги завършваше речта си с твърдението: «Така казва и моята Елвира.» Елвира бе негова съпруга. Тя беше извънредно дебела. Толкова е жива в паметта ми, че срещна ли я някога, веднага ще я позная. Разказвай нататък!
След като преодоля поредния пристъп на кашлица, болният продължи:
— Няколко седмици след подмяната на децата трябваше да убия един пътник. Капитана настояваше да го сторя, като ме заплаши със смъртно наказание, ако не изпълня заповедта. Дадох вид, че се подчинявам и тръгнах. Но повече не се върнах. Отправих се към Жан де Лю, Франция, и се качих на един кораб като матрос. Отплавахме за Антилите и след това служих на различни американски каботажни кораби, докато един ден в Сан Хуан де @Улоа се разболях. Когато оздравях, постъпих на служба при един богат мексиканец, който ме отведе в столицата Мексико. Служих му доста години, докато той почина. Оттогава ми тръгна на зле. Малките спестявания отиваха към края си, охтиката налегна гърдите ми. Почувствах, че няма да мога да се отскубна от смъртта. Тогава ме споходи желание за очистване и опрощаване на греховете. Изпълни ме стремеж да потърся отвлеченото момче и го помоля за прошка. Събрах с просия пари за пътуване и се върнах в Испания. Болестта беше съсипала тялото ми и никой не ме разпозна. Бог отреди да го срещна още първия ден и стана добре, защото не зная дали ще доживея до утрешния ден.