— Добре! Ние също се осланяме на него, а и на още един! На вас!
— О, наистина ли? — запита той със светнали от радост очи.
— С цялото си сърце! — отговори Ема. — Вие възхвалявате само апача и забравяте да споменете, че човек може да разчита също така и на вас.
— Мислите ли го наистина?
— Да. Аз ви разгледах добре. Вие не сте обикновен ловец и съм убедена, че също носите някое почетно име, което са ви дали трапери и индианци.
— Отгатнахте.
— И какво е ловното ви име?
— О, наричайте ме, моля ви, само Антонио.
— Не искате да ми кажете?
— Засега не. Ако бъде споменато, ще дам да се разбере.
— Ах, вие сте суетен. Искате да останете инкогнито като някой княз.
— Да — засмя се той. — Един добър ловец трябва да е малко нещо суетен, а князе сме всички ние, по-точно господари на пущинака, гората и прерията.
— Господари! Това ме подсеща за едно от прочутите имена — Матавасе.
— Да, то е едно от най-прочутите. Слушали ли сте вече за този бял ловец?
— Много. Той трябва да е бил там горе, в Скалистите планини.
— Точно така, затова индианците го наричат Матавасе, английските трапери — Rockyprince, а френските coureurs го назовават Prince du roc. И трите имена означават Господаря на скалите.
— Вие виждали ли сте го?
— Не, но съм чувал, че ми е съотечественик, немец. Казва се Карл Стернау и е лекар. Дошъл е в Америка и няколко месеца бродил с нашия храбър Мечешко сърце из най-опасните местности на Скалистите планини. Сега отново се намира в Европа.
— Вие също ли ще се върнете в родината си?
— Да, ако се сдобия с такова състояние, че да обезпеча приятен живот на близките си.
След тези думи последва кратко мълчание. Двамата се замислиха, че не биха могли да бъдат дълго заедно. Унгер пръв наруши мълчанието.
— Никога ли не сте имали желанието да видите света и попътувате? Например до Европа?
— Още не! Моята родина е нашата хасиенда и още не ме е споходило желанието да я напусна.
— А при вашата уединеност не се ли страхувате от евентуално нападение на червенокожите?
— О, хасиендата е една малка крепост.
— Познавам този вид имения. Те са построени от камък и обикновено заобиколени от окопни укрепления. Но какво ще помогне това срещу внезапно появил се неприятел?
— Ще бдим, а и вие с нас. Аз все пак се надявам, че ще бъдете наш гост!
— Трябва да попитам какво мисли по този въпрос Мечешко сърце. Не мога да се разделя с него.
— Той ще остане!
— Не забравяйте, че е приятел на свободата. Не може да издържа дълго време в някоя постройка.
— О — усмихна се Ема, — струва ми се, че ще издържи.
— Откъде си вадите тези заключения?
— От погледа, с който оглежда Каря.
— Хм! Правилно сте преценили, и аз вече го забелязах.
— Ще ми е жал за Мечешко сърце, ако се увлече.
— Ами! Той е направен от сурова материя. Не би хленчил за любов.
— А вие от каква материя сте направен? — закачи го красивата мексиканка.
— Може би от същата.
— Значи и вие не бихте хленчили?
— Никога!
— Звучи гордо!
— Но е вярно. Жената, която обичам, също трябва да ме уважава. Но ние изостанахме. Апачът бърза, защото иска преди падането на мрака да отидем колкото може по-напред и нека не го затрудняваме като се бавим.
След половин час мракът настъпи. Въпреки това те продължиха, макар и по-бавно, още два часа ездата си, докато стигнаха до една по-широка рекичка. Тръгнаха край нея до мястото, където образуваше завой. Там спряха.
Всички скочиха от конете и приготвиха бивака. Животните бяха настанени във вътрешността на почти пълния кръг, който описваше реката, до самия й бряг. След това бе запален малък огън и компанията се настани около него. Сред храстите, ограждащи сушата, залегна пост.
Унгер приготви на Ема мека постеля от клони и листа, Мечешко сърце стори същото за индианката. От страна на апача това бе необикновена проява на внимание, защото рядко някой индианец помага на жена за нещо, което и сама би могла да свърши.
Скоро си легнаха. Беше определен ред — всеки да пази по три четвърти час. Мечешко сърце и Унгер поеха последните смени, тъй като времето малко преди започване на деня е предпочитаното от червенокожите за нападение и следователно най-опасното.
Нощта обаче премина без произшествия и при първия светлик на зората потеглиха с подновени сили. Все повече и повече навлизаха в обитавани местности и късно следобед достигнаха целта.