— Напълно.
— А униформите?
— Също. Като офицер ли ще се преобличам?
— Да, като френски офицер. Ти си силен във френския. Ще ти дам отпускарски паспорт на името на хусарски лейтенант Алфред де Лотрьовил. Трябва да си осигуриш по някакъв начин достъп до замъка Родриганда, при това да направиш така, че да те поканят да останеш за по-дълго. По време на престоя си проучи най-внимателно взаимоотношенията между обитателите. Ще искам най-подробен отчет. Достатъчно умен си да изпълниш подобна задача.
— Не би ли ми дал някаква отправна точка, главатарю? Би било по-добре.
— Не мога да ти кажа много нещо. Но трябва да наблюдаваш много внимателно един нотариус на име Кортейо, който води делата на графа. На драго сърце бих узнал какви са отношенията му с членовете на графското семейство. После младият граф Алфонсо, който е бил в Мексико. Разбери точно как се държи той с графа и този нотариус! Преди всичко ме интересува дали не прилича на нотариуса. Приготви се! Необходимите пари ще ти връча заедно с паспорта. Трябва да се представиш за изискан и състоятелен офицер, затова сумата няма да е незначителна. Ще се погрижа да получиш способен човек за слуга, когото ще можеш да ползваш като пратеник, в случай че искаш нещо да ме известиш.
Дванадесета глава
Несполучливото покушение
В замъка Родриганда цареше мъртва тишина. Графът беше наредил всеки да се старае да се държи възможно по-безшумно, тъй като се чувства много отпаднал. Никой не следваше така точно заповедта, както старият управител Хуан Алимпо. Той се прокрадваше на пръсти като някоя котка нагоре-надолу по стълбите, плъзгаше се по коридорите нечуто като сянка. Дори в жилището си, толкова отдалечено от графа, че до него не би достигнала и най-голямата врява, се носеше така беззвучно, сякаш владееше изкуството да не докосва земята.
В това изкуство опитваше сили и неговата съпруга Елвира, ала без особен успех, защото ако кастеланът беше дребно сухо човече, сеньора Елвира притежаваше тяло с удивителна пълнота. Обиколката на талията й бе, кажи-речи, колкото височината и ако бъдеше на едната страна на везните, с лекота би вдигнала пет Алимповци в другата. Кръглото й като пълнолуние лице сияеше от доволство, в очите струеше доброта, а устата бе винаги готова да каже някоя добра дума и тъй като нейният верен Хуан притежаваше същите душевни качества, те си живееха като гълъб и гълъбица и никой досега не ги бе чул да разменят помежду си груба дума.
В момента Алимпо се занимаваше със сглобяването на един скъп прибор за писане, а неговата съпруга оправяше усукания пискюл на великолепен килим. При това разговаряха толкова тихо, като че се намираха в непосредствена близост до болния граф.
— Смяташ ли, Елвира, че този прибор ще се хареса на немския доктор? — попита той.
— Със сигурност! А ти как мислиш, Алимпо, какво ще каже за килима?
— Много е красив, ще каже.
— Да, ние потърсихме и извадихме за него най-доброто.
— Той е умен и учен!
— И толкова красив, Алимпо!
— Сигурно е така. На вас, жените, тези неща веднага правят впечатление, ала аз не ги разбирам. Зная само, че го обикнах, но същевременно изпитвам огромна почтителност към него.
— Да. И с мен е същото. Иска ми се да прочета всичките му желания в очите и едновременно го чувствам високопоставен, горд и благороден като някой принц, та дори херцог.
— Милостивият господар също го харесва. — Както и милостивата контеса. Но останалите лекари, ох, Хуан Алимпо, те никак не ми допадат.
— На мен още по-малко. Никому не бих пожелал да го вземат дяволите ала с тези тримата могат да го сторят начаса. Не мислиш ли и ти така, Елвира?
— Да, аз съм на същото мнение. Те щяха да уморят добрия господар, ако не беше пристигнал сеньор Стернау, можеш да бъдеш уверен в това, Алимпо! А какво ще кажеш за младия господар?
— Мисля… хм, мисля…, че и него дяволите… хм, да, че и него могат да отнесат дяволите, както лекарите!
— Ай, ай, Алимпо! — закани се управителшата. — Така не бива да се говори за младия граф! Това е твърде неуважително, при все че и аз не бих имала нищо против. Граф Алфонсо хич не ми харесва. Та той изобщо няма вид на истински граф!
— Така е. Той ни най-малко не прилича на своя баща, нашия милостив господар. Не си ли го забелязала и ти?
— О, да! А знаеш ли на кого прилича? На стария нотариус Кортейо.
— Очаквах да кажеш, че прилича на сеньора Клариса.
Добрата Елвира изпървом го изгледа удивено, сетне се позамисли и отвърна:
— Наистина имаш право, Алимпо! Той прилича и на тази сеньора Клариса. Сякаш нотариусът и гувернантката са негови родители! Не е ли твърде забележително?