— Значи операцията е започнала? Наистина ли?
— Да, без наше знание! Оня Стернау ни плаща със собствената ни монета.
— Мислите ли, че отстраняването на камъка ще бъде успешно, сеньор Франкас?
— Убеден съм.
— Това не бива да става, трябва да се попречи!
— Как смятате да попречите, дон Алфонсо? — стрелна го с поглед лекарят.
— Сеньор Кортейо ще се заеме с този въпрос.
— Да, ще се заема и ще го доведа докрай — намеси се Кортейо с решително лице.
— Да, нашият добър сеньор Гаспарино ще се погрижи — присъедини се Клариса. — Този чуждестранен натрапник няма да ни създава повече неприятности. Той застана на пътя на Провидението и Божият гняв ще се стовари върху нахалната му глава!
— Докторе, не бихте ли се съгласили да останете още един ден в Родриганда? — попита нотариусът. — Убеден съм, че утре заран графът ще е радостен да узнае, че сте все още тук.
— Можете ли да го гарантирате? Е, добре, но само до утре сутринта. Не бъда ли поканен дотогава за по-продължителен престой, заминавам.
— Не се безпокойте, имайте вяра в мен! — увери Кортейо.
— А сега да си вървя.
Той напусна стаята, сетне и замъка и се насочи към парка. Когато стигна мястото, където тревната площ граничеше с гората, иззад един храсталак се разнесе остро изсвирване. Няколко мига по-късно в шубрака нещо прошумоля и от него се измъкна някакъв мъж в местна носия, с черна капуцина под мишница.
— Това сте Вие, сеньор — рече той. — Готов ли сте вече с поръчката? Скучно е да се лежи безцелно из гората.
— Да, подготвил съм задачата — изръмжа Кортейо. — Трябва да стане днес.
— Ех, най-сетне! Но кога?
— При пръв удобен случай. Човекът не е в замъка.
— Зная, видях го да отива в гората. Изпратих след него един от хората си и той ми доложи, че онзи е в планината със стария лесничей.
— Значи на лов! Не би ли могло да стане по време на лова?
— Не, защото трудно ще го открием.
— Тогава при връщането му през парка.
— Добре. А ако дойде от другата страна?
— В такъв случай ще изчакате за по-късно. Той, изглежда, има привичка да се разхожда при свечеряване. Едва ли ще се удаде по-благоприятна възможност. Надявам се да успеете!
— Не се съмнявайте, сеньор! Нашите куршуми улучват сигурно.
— Никакви куршуми. Тази работа трябва да се извърши с нож. Изстрелът вдига голям шум — нещо, което искам да избегна. Ако пъхнете после нож в ръката му, ще го сметнат за самоубиец.
— Ще ви послушам, но изстрелът е къде по-сигурен. Човекът изглежда силен и няма да се остави без борба.
— Охо, значи се страхувате — присмя се Кортейо.
— И през ум не ми минава. Поръчката ви при всички случаи ще бъде изпълнена. А как стоят нещата с парите? Главатарят ме натовари да ги получа.
— Елате точно в полунощ отново на това място. Тогава ще ви изплатя сумата. Взели сте и капуцин? С каква цел?
— За начинаещи ли ни смятате? — ухили се бандитът. — Човек трябва да предвижда всичко. Колко лесно биха могли да ни видят и после да ни разпознаят. Капуцината е най-доброто и сигурно средство да останеш неоткрит, сеньор!
— И да си свършите добре работата! — предупреди нотариусът, след което се обърна и закрачи обратно към замъка.
Разбойникът принадлежеше към хората, които капитана бе изпратил на адвоката към Родриганда за убийството на Стернау. Сведенията му бяха точни. Стернау беше отишъл в гората с един от графските лесничеи, но не толкова да убие някакъв дивеч, а повече да се наслади на свежия планински въздух и да се запознае с лесовете на Родриганда. Скитането продължи по-дълго, отколкото бе възнамерявал, и когато се връщаше, вече беше късен следобед.
Стернау носеше в ръка пушката, която бе заел от графа. Едната й цев беше заредена със сачми, а другата с куршум, тъй като не му се бе удала възможност да стреля. Поддавайки се на някакво романтично настроение, той не се връщаше по някой от проправените пътища, а вървеше директно през гъстата, непроходима гора. Беше сам, лесничеят се бе сбогувал и поел към разположеното си в гората жилище. Унесен в мисли, той се приближаваше с бавни крачки към парка. Внезапно видя пред себе си някакво светло, лъчисто петно. По минаващия наблизо горски път вървеше Розета и бялата й рокля ярко проблясваше между дърветата.
Тя сякаш търсеше или чакаше някого, защото от време на време спираше и се вслушваше към вътрешността на леса. Тя знаеше, че Стернау е отишъл в гората и тъй като не се връщаше, подтиквана от смътно безпокойство, се бе отправила в парка. В този момент в храстите се прошумоля. Тя се огледа и се намери пред Стернау, който се измъкваше от гъсталака, за да я поздрави. Протегна към него ръце в радостна изненада, ала тутакси ги отпусна и палеща червенина обагри страните й.