— Сеньор — каза тя, като че искаше да се извини, — Вашата поява беше така ненадейна… не ви очаквах.
— Прощавайте, доня Розета — отвърна немецът. — Вървях през гората и ви забелязах. Сметнах за свой дълг да ви покажа, че не сте сама.
— Нотариусът питаше за Вас.
— Подозирах. Аз закъснях и сега трябва да побързам.
— Ще ми позволите ли да ви придружа? — попита тя и отново поруменя.
— На драго сърце!
Той метна пушката на рамо и предложи ръка на Розета. Тя я прие и двамата поеха през парка към замъка.
— Знаете ли, че тримата лекари си заминават? — запита го в стремежа си да подхване неутрален разговор.
— Тъй ли? — отвърна той. — Това не ми е приятно. Към тях не храня никаква неприязън и исках да им покажа, че дон Мануел ще оздравее и ще може да вижда.
— Действително ли смятате, че татко ще получи отново светлината на очите си?
— Почти съм убеден!
— А тези хора днес все още го отричаха. О, сеньор, върнете на татко здравето и зрението и аз никога няма да престана да ви благодаря!
— Доверете се на Божията помощ! Той ще ме ръководи в правото дело.
— Той ще ми… о, Господи, какво е това?
Последните думи контесата произнесе, обхваната от ужас, тъй като храстите пред тях се разтвориха и се появи една глава, забулена в черна капуцина, чийто мрачен поглед диво проблесна през кръглите изрези за очите.
Веднага прозвучаха думите: «Върху него! Убийте го!» — и в следващия миг към Стернау се спуснаха няколко фигури, също така забулени като другата, с голи ножове в ръце.
За щастие лекарят не за пръв път се намираше в подобно положение. По време на странстванията си из чуждите континенти се беше бил с дивите индианци на Северна Америка, с бедуините в пустинята, малайците в Източноиндийския архипелаг, папуасите в Нова Холандия. Беше придобил онова присъствие на духа, което не знае страх, не губи нито миг за колебание и при всяко положение реагира правилно.
— Хола, това се отнася за мен! — извика той.
При тези думи пусна ръката на придружителката си и с мълниеносна бързина отскочи няколко крачки встрани. Също така бързо смъкна пушката и я насочи. Изтрещяха два изстрела и двама от забулените изчезнаха с рев в храстите. В миг извъртя пушката и стовари приклада с такава сила върху главата на третия нападател, че онзи рухна беззвучно на земята. В същото време четвъртият го промуши в горната част на ръката. С мигновено обръщане Стернау пипна човека за гърлото, пусна пушката, която сега му пречеше, и с един юмручен удар по сляпото око повали противника в безсъзнание. Когато се огледа за следващия нападател, той вече беше избягал.
Сега можеше да обърне внимание на Розета. Ужасът бе сковал крайниците й. Беше се облегнала на едно дърво, обгърнала с ръце стеблото му. С пребледняло лице, затворила очи, тя не смееше да гледа битката на възлюбления си с превъзхождащия противник. Сцената едва ли бе траяла повече от минута. Такъв противник разбойниците не бяха очаквали да срещнат.
— Контесо — заговори я Стернау, като сложи ръка на нейната, — успокойте се!
При звука на неговия глас тя отново дойде на себе си. Отвори очи и като го видя, руменината се върна върху страните й.
— Карлос! — възкликна радостно.
Преходът от най-дълбок ужас към радост бе твърде бърз и могъщ. В този миг не мислеше за церемониалност, свян, мислите й бяха заети единствено с него — та нали можеше да бъде убит, ала е жив, жив. Тя се хвърли на гърдите му, положи глава на сърцето му и захлипа.
— Розета! — промълви той, ала тази дума съдържаше цял свят от любов и щастие. — Розета, овладей се! Убийците са отблъснати.
В това време погледът й падна върху кървящата му ръка и тя извика ужасено:
— Santa Madonna, Вие сте ранен!
— Не се притеснявайте — успокои я той. — Чувствувам, че е само незначителна мускулна рана.
— Какви зли и ужасни хора! — потрепери контесата, като погледна с боязън лежащите на земята мъже. — Кои са? И какво сте им сторил? Петима убийци, Карлос, Вие наистина сте силен, храбър мъж!
Тя се облегна повторно на гърдите му и когато вдигна очи, погледът й излъчваше толкова любов и възхищение, че той не можа да устои. Наведе се и устните им се сляха в продължителна целувка.
Внезапно тя се дръпна.
— Кой идва?
Действително откъм замъка се дочуха бързи стъпки и веднага след туй се появиха трима мъже. Бяха двама помощници на градинаря и малкия Алимпо. Той беше отишъл в градината да набере букет цветя за стаята на Стернау. Докато режеше стеблата, се разнесоха два последователни изстрела. За парка звукът не беше обичаен. Ето защо тримата предположиха, че се е случило някакво необикновено, може би недобро събитие и бързо се отправиха към мястото, откъдето се бяха чули изстрелите. От разкрилата се пред него сцена кастеланът се закова стъписан.