— Е, и аз ли ще трябва да помагам в търсенето? — сърдеше се той.
— Ето го, дон Алфонсо — обади се единият от слугите. — Но петролът е изтекъл.
— Тогава иди донеси друг! Дотогава фитилът все ще гори. Алфонсо извади кибрит и запали лампата. Сетне отвори вратата на импровизирания затвор, чието резе нотариусът отново бе поставил, и освети вътрешността. Направи го обаче така, че пазачите да нямат възможност да надзърнат.
— Човекът спи или само дава вид! — каза той и отново зарези вратата. — Най-добре да не го безпокоим.
С тези думи се обърна и пое нехайно по стълбите. През туй време нотариусът и затворникът се бяха измъкнали. Успяха да излязат незабелязано от замъка и закрачиха безмълвно в тъмнината на нощта. Най-сетне, когато нямаше от какво да се опасяват, нотариусът спря и каза сухо:
— Отлично се справи с поръчението, момчето ми. Сигурно и възнаграждението ще трябва да ти изплатя, а?
— Извинявай, сеньор! — отвърна другият. — Някои начинания се случва да не свършат благополучно.
— Но не и такова важно. Капитана изглежда, ми е пратил пъзльовци.
Бандитът направи крачка напред и произнесе остро:
— Да ме обидиш ли искаш, сеньор?
— Я хайде! След като толкова народ са се изтъпанчили пред един-единствен и не са го очистили, какво друго са освен поплювковци.
— Охо, сеньор! Ами справи се тогава сам с него! Когато някой съжителства с друг и ежедневно има възможност да му свети маслото, ала въпреки всичко наема други, страхливецът е той. Отбележи си го, сеньор! Ти не си капитана, нито човек, чиито думи съм длъжен да търпя, макар и да не ми отърват. С нищо не си по-добър от мен! Ако те издам, с теб е свършено, така че бъди предпазлив, вместо да ме оскърбяваш. Сред моите другари няма нито един страхливец.
— Как тогава не успяхте да надвиете този човек?
— Кой можеше да подозира, че исполинът притежава такава сила и е такъв дявол, сеньор!
— Но вие все пак имахте превъзходство в числеността.
— Да, но трябваше да го нападнем само с ножове, както беше поискал. Един добър изстрел беше най-сигурното средство, ала ти не пожела и вината за неудачата на начинанието пада единствено върху теб.
— Така, така! — ухили се нотариусът. — Сигурно ще си поискаш и възнаграждението като за изпълнени задължения.
— Разбира се, че ще го сторя! Вината си е твоя и си длъжен да платиш.
— Не и преди да е премахнат немският доктор!
— Опитай тогава сам да го убиеш, стига да ти се удаде!
— Та нали вие сте тъкмо за тая цел! — кипна нотариусът.
— Вече не, сеньор! Ние действахме по твои указания. А че тези указания изпортиха нещата, нищо не можем да направим. Искам парите. Не ги ли дадеш, ще бъдеш принуден да дадеш много повече, защото сетне главатарят ще поиска обезщетение за убития ни другар.
— Вървете по дявола, нехранимайковци!
— Добре, ще те послушам и си тръгвам! — захили се подигравателно разбойникът и в следващия миг изчезна в тъмнината на нощта.
Адвокатът не го очакваше. Извика по-високо, отколкото налагаше предпазливостта, но не получи отговор. Това силно го смути. Какво щеше да стане, ако бандитът го издаде? Заедно с него щеше да пропадне и добре замисления план, над който бе работил всеотдайно години наред. Върна се угрижен в замъка, просна се на леглото, ала не намери сън.
Той все още не беше затворил очи, когато на сутринта му направи впечатление неспокойната суетня из замъка. Кортейо долови възгласи, които даваха да се разбере, че се е случило нещо необикновено, и се надигна. В този момент на вратата на спалнята се похлопа и домашният прислужник запита отвън:
— Почивате ли още, сеньор Кортейо?
— Да — потвърди той от предпазливост.
— Тогава станете бързо! Дон Мануел иска да говори с Вас. Случило се е нещо крайно неприятно. През нощта разбойникът е избягал.
— Невъзможно! — извика адвокатът с подправено удивление. — Идвам веднага.
Две минути по-късно той напусна стаята си и се запъти към графа.
При него завари графиня Розета, сеньора Клариса и Алфонсо.
— Сеньор, чухте ли вече за какво се отнася? — запита го дон Мануел.
— Да — потвърди той. Но мисля, че има някакво недоразумение.
— Не е недоразумение. Бандитът наистина се е измъкнал!