— Това е невъзможно! Та той беше зорко пазен от двама.
— Въпреки всичко е изчезнал безследно.
— Хм! — измърмори нотариусът с физиономия, изразяваща най-голямо изумление. — Каза ли ви дон Алфонсо, че през нощта лично е отишъл да се убеди в сигурността на помещението?
— Да, разбира се. Синът ми е посетил затвора и е видял пленника да спи на земята.
— В такъв случай трябва слугите да са му съдействали да излезе на свобода.
— Не вярвам. Тези двама мъже бяха така стъписани, че не бих могъл да се усъмня в тяхната невинност.
— Аз също съм убедена, че те не носят ни най-малка вина — натърти разпалено Розета. — Тези хора са верни, мога да го потвърдя!
— Но, милостива контесо, как би могъл разбойникът да напусне затвора без тяхно знание или въобще без тяхна помощ? — запита адвокатът.
— Това навярно ще се изясни при следствието. Татко ви извика да вземете участие в него.
— Нека се надяваме, че няма да е безрезултатно. Още сега отивам на самото място.
Стана тъй, както можеше да се предвиди. Разследването не даде ни най-малък резултат. Стернау също бе разбуден от царящото в замъка безпокойство. Когато по-късно срещна в коридора малкия администратор, лицето му изразяваше най-голямо смайване.
— Сеньор, знаете ли вече — запита нервно Алимпо, — че мошеникът, убиецът, е избягал?
— Невъзможно! — изуми се лекарят.
— Ох, възможно е и още как, сеньор! — потвърди Алимпо.
— Той е далеч оттук, зад всички планини, както казва и моята Елвира.
— Но как все пак? Как се е удало на пленника да се измъкне от затвора си?
— Това никой не знае, сеньор, дори Елвира. Та аз бях поставил двама слуги пред вратата му. Милостивият граф Алфонсо също е отишъл да се убеди в тяхната бдителност. Той е видял, че пленникът е в килията си. Сутринта, когато слугите отворили да дадат вода на бандита, той бил избягал.
— Доста странно! Непременно трябва да се разследва! Ако човекът се е измъкнал, с него изчезва всякаква надежда да се хвърли някаква светлина върху вчерашното покушение!
— За жалост, сеньор! Сега ще дойдат съдиите, за да започнат следствието, а главното лице — убиецът, не е налице. Това е неприятно, дори е срамно за нас, така ще каже и моята Елвира. Но аз стоя тук, а имам толкова работа! Трябва да побързам, тъй като каретата е готова, а аз ще придружавам милостивата контеса Розета до Понс.
Алимпо чевръсто се отдалечи, имаше да изпълнява едно славно задължение — да вземе младата господарка под здравата си десница, та да не й се случи някоя неприятност по пътя. Поръчението го изпълваше с гордост, издуваше мускулите на слабото му тяло и му придаваше храбростта на лъв. И макар да не бе препасан с меча на стария рицар праотец, той все пак се чувстваше като най-верния и храбър рицар на най-прекрасната доня в красива Испания.
Тринадесета глава
Алфред де Лотрьовил
В Понс днес имаше събор, поради което по улиците и пътищата, свързващи околностите с това селище, още от ранни зори цареше голямо оживление. Испанецът е сериозен, ала удаде ли му се възможност да погледне животът откъм ведрата страна, се отдава емфатично на удоволствията.
От изток към града приближаваха двама мъже. Те се държаха надалеч от големите шосета и използваха само пътища, по които не се очакваха чести срещи. Носеха на рамо дълги пиренейски пушки, в поясите им бяха затъкнати ножове и пистолети, а и иначе нямаха вид на миролюбиво настроени хора. От рамото на единия се спускаше шнур с вързан на руло черен плат. Ако някой го развиеше, щеше да различи черна маскировка с изрязани за очите отвори. Такива капуцини носеха бандитите при нападението в парка Родриганда, тъй че не бе трудно да се предположи връзката помежду им.
И действително, единият беше от разбойниците, потърсили тогава спасение в храстите, а другият — човекът, чието бягство Кортейо бе подпомогнал. След като прекъсна така неочаквано разговора с нотариуса, той се беше отдалечил в полето, оставяйки настрани село Родриганда, и сетне бе свил по пътя, водещ към Понс. Тук попадна на един от другарите си, който се бе скрил наблизо, за да види какво ще правят с пленника и в случай че му се удаде възможност, да му се притече на помощ.
— Е, Бартоло — поде единият, след като дълго бяха крачили един до друг мълчаливо, — какво смяташ да правиш сега?
— Да се върна при капитана.
— На мен това и през ум не ми минава! — произнесе другият. — Той може да я кара и без мен. Нямам желание да бъда наказван заради несполучливата ни мисия. Сигурно ще намали най-малко десет пъти нашият дял от плячката.