— А Лотрьовил родеят ли се с Кордовила? Милостивата графиня, майката на нашата контеса, беше от рода Кордовила.
— Не, нямаме родство с тях.
— Тогава вашата прилика е непонятна! — рече кастеланшата. — А сега ми кажете само дали моят Алимпо ще се върне скоро?
— Със сигурност още днес.
— Благодаря, сеньор тениенте! Сега да си вървя. Ако имате нужда от мен или прислугата, само позвънете.
Елвира се отдалечи. Мариано закрачи развълнуван из стаята. Онова, което беше узнал, бе достатъчно да възбуди всяка капка от кръвта му. Ако догадките му се потвърдяха, значи той беше истинският наследник на Родриганда, синът на граф Мануел, братът на графиня Розета. А Алфонсо беше подхвърлено дете, чиито произход би могъл да разкрие само адвокатът. А може би и капитана знаеше нещо по този въпрос. Но каква причина е имал да го прати в Родриганда? Ето нещо, което Мариано не можеше да проумее. Ако той действително беше син на графа, все пак бе рисковано да го изпраща в негова близост, тъй като случайно би могъл да открие тайната.
Докато тези мисли занимаваха Мариано, други двама беседваха по същия въпрос — Кортейо и Клариса.
— Приликата на лейтенанта буди опасения — произнесе Клариса.
— Тя е направо поразителна! Не на шега се изплаших, когато го зърнах.
— Аз също! Онзи, който види него и Алфонсо до графа, гарантирано ще сметне французина за негов син.
— За мен е загадка. Приликата е твърде значителна все пак за игра на природата.
— Да не би капитана…
— Какво си въобразяваш, Клариса! Един разбойник никога няма да е толкова непредпазлив. Момчето, което предадохме на бандитите, също е било сменено. Сега капитана мисли, че притежава нашето, ала случаят не е такъв.
— И два пъти подмененото дете да е онзи лейтенант? Как би могло да се озове във Франция при Лотрьовил?
— Кой знае! На тоя свят стават много неща, които човек иначе смята за невъзможни.
— Трябва умело да се поразпита лейтенантът. От един млад, неопитен човек лесно се изтръгва тайна. Твоята задача е час по-скоро да спечелиш доверието му, след което ще съумееш да узнаеш необходимото. Капитана знае ли чий син е бил подменен тогава?
— Не.
— Е, но при това положение е напълно възможно лейтенантът да е истинският Родриганда. Сигурно някаква причина е принудила разбойника да прати тоя човек в Родриганда под Маската на лейтенант.
— Мисълта ти е погрешна. От пръв поглед е видно, че лейтенантът не е израсъл сред разбойници. Такава външност, шлифовка и обиграност в маниерите не се придобиват сред бандити. Изглежда, има завидно образование, доколкото можах да преценя по онова, което каза. Не, той не е разбойник.
— Като поразмисля по-трезво, и аз стигам до същия извод. Ако беше детето, което предадохме на капитана, днес нямаше да пречука своите другари!
— Това обстоятелство успокоява и мен. И все пак си беше слабост от наша страна, че допуснахме детето да остане живо. Мъртвият е ням и глух и никому не е в състояние да навреди.
— Още по-голяма слабост от твоя страна, Гаспарино, беше, дето подписа онази бележка на капитана. Човек трудно би повярвал, че един юрист може да извърши подобна глупост.
— Бях в ръцете му, скъпа Клариса.
— Не опитвай да ме убеждаваш! Кой разбойник ще отиде при съдията, за да обвини някого.
— Така е, но може да отиде при графа и му върне истинския син. Документът няма да ми навреди. Главатарят вероятно възнамерява да изнуди пари с него.
— Как би могъл да върне детето на графа, като изобщо не знае, че е негов син!
— Не го знае, вярно, премълчах пред него. Но бандитът е проницателен. Може да поразпита. А обстоятелството, че отказа да умъртви детето, ми навява мисълта, че той има някакво предположение за неговия произход. Впрочем нещата сега са прости: хрумне ли му да ме заплашва, ще го застрелям.
Четиринадесета глава
Нови примки
Присъствието на гостите внесе в уединения живот на Родриганда оживление и разнообразие. Що се отнася до Мануел, той много се радваше, когато младите хора се отбиваха за половин час в болничната стая да го поразсеят. По някакъв необясним начин чувствуваше нещо да го влече към лейтенанта. Допадаше му също и тихият характер на англичанката и въобще обкръжението на тези хора влияеше благотворно на здравословното му състояние. Тъй като тримата лекари бяха напуснали Родриганда, единствено Стернау се занимаваше с лечението му. В резултат на неговото умение за няколко дни камъкът бе отстранен. Той поясни, че след укрепването на изтощеното тяло може вече да се мисли и за възстановяване на зрението. Това известие зарадва всички обитатели на замъка, изключение правеха само нотариусът, сеньора Клариса и Алфонсо.