Кърли се ококори насреща му.
— Сигурно се шегуваш, мамка ти… Не мога да…
— Можеш да получиш един в главата — отвърна Курц. — След това аз ще те изхвърля. Можеш да се пробваш да ми се нахвърлиш, ще получиш два куршума в корема и вероятно ще катастрофираме. Или можеш да се пробваш да се претърколиш и да оживееш. Освен това навън има малко сняг. Навярно е мек като възглавница с гъши пух.
Кърли погледна с ококорени очи отворената врата.
— Ти решаваш. Но имаш само пет секунди да го направиш. Едно. Две…
Тъпака изпищя нещо неясно, приближи се до отворената врата и се хвърли през нея.
Курц погледна в огледалото за обратно виждане. Фаровете на другите автомобили заиграха панически, докато се опитваха да избегнат препятствието, преплетоха се едни други, осветиха тялото на пътя и накрая отново се изравниха с волвото.
Той намали скоростта до разумните седемдесет километра в час, прехвърли се на магистрала „Кенсингтън“ и се насочи отново на запад към центъра на Бъфало. Подмина гробището „Маунт Калвари“ в тъмното и хвърли револвера и палката на полицая през прозореца.
Снегът беше започнал да се сгъстява и да пада по-бързо. Курц харесваше зимите в Бъфало. Винаги ги беше харесвал. Но тази се очертаваше да е особено тежка.
2
Офисът на фирма „Суитхарт Сърч“ се намираше в мазето на бившия магазин за порнографски касети и списания, близо до автогарата. Магазинът никога не беше изглеждал особено прилично, камо ли сега, след като беше затворен от три месеца и цялата сграда беше на път да бъде съборена. Малко преди 7:30 часа Арлен паркира в алеята зад магазина, използва ключа си, за да отключи задната врата, и се изненада, когато намери Джо да работи на компютъра си. Продълговатото помещение беше обзаведено единствено с две бюра, закачалка, няколко сървъра с висящи от тях кабели и изтърбушен диван, разположен до една от стените.
Секретарката закачи палтото си, остави си дамската чанта на бюрото, извади кутия „Марлборо“ от нея и си запали цигара, след което включи компютъра си и видеомонитора, който беше свързан с двете камери горе. Изоставеният порномагазин изглеждаше разхвърлен и празен както винаги. Никой не си беше направил труда да почисти кръвта от паркета.
— Пак ли си спал тук, Джо?
Курц поклати глава. Отвори съдебното досие на Доналд Лий Рафърти, 42-годишен, адрес — „Локус Лейн“ 1016, Локпорт, Ню Йорк. В досието беше записано поредното шофиране в нетрезво състояние — третото за тази година. Рафърти беше на косъм от загубването на шофьорската си книжка.
— Майка му стара — ядоса се Курц.
Арлен вдигна поглед. Джо рядко ругаеше.
— Какво?
— Нищо.
Електронната поща на Курц изписка. Пруно връщаше отговор на запитването, което му изпрати в четири часа тази сутрин. Пруно беше бездомен пияница и наркоман, който случайно имаше лаптоп в картонената барака, която понякога споделяше с един друг бездомник, на когото му викаха Татко Соул.
От време на време Курц се чудеше как Пруно все още не е изгубил лаптопа си, след като дори дрехите на гърба си не можеше да опази. Той отвори имейла.
Джоузеф, получих имейла ти и наистина имам информация за госпожица Фарино и тримата джентълмени. Предпочитам да обсъдим въпроса на четири очи, тъй като искам да те помоля за нещо в замяна. Би ли се отбил до зимната ми резиденция във възможно най-кратък, неудобен за теб срок?
— Майка му стара — повтори Курц.
Арлен присви очи срещу него през димната завеса. На монитора ѝ бяха отворени ежедневните заявки за намиране на бивши гаджета от гимназията. Тя изтърси пепелта в пепелника, но не каза нищо.
Курц въздъхна. Беше му неудобно да отиде да види Пруно за тази информация, но старецът рядко го молеше за нещо. Сега като се замислеше, никога не го беше правил.
Историята с Рафърти обаче…
— Проклятие — прошепна Курц.
— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Арлен.
— Не.
— Добре, Джо. Но след като днес си тук, ти можеш да ми помогнеш с няколко неща.
Курц си изключи компютъра.
— Трябва да си намерим нов офис. Това място ще бъде съборено след месец. Така или иначе след две седмици ще ни изгонят.
Мъжът кимна.
Секретарката изтръска пепелта от цигарата си в пепелника.
— Ще имаш ли време да дойдеш с мен да потърсим нов офис днес или утре?
— Вероятно не.
— В такъв случай ще ме оставиш ли да избера сама мястото?
— Не.
Арлен кимна.
— Да проверя ли някои опции, които да разгледаш по-късно?