— Ти ли си Пол Фредерик? — изкрещя капитанът. — Пруно? Пол Фредерик?
Бездомникът примига няколко пъти и после кимна колебливо. На Хансън започна да му се повдига. Нищо не го отвращаваше повече от тези безполезни наркомани.
— Господин Фредерик, виждали ли сте Джон Уелингтън Фриърс? Фриърс свързвал ли се е с вас? — Мисълта този дърт наркоман да е приятел на изтънчения цигулар, още повече пък онзи да дойде да го посети в тази барака, беше абсурдна. Но Хансън зачака да получи отговор.
Бездомникът облиза напуканите си устни и отново се опита да се съсредоточи. Гледаше .38-калибровия револвер. Хансън го свали едва.
Сякаш усетил своя шанс, старецът стрелна ръка в джоба на палтото си.
Без да му мисли, Хансън вдигна оръжието и стреля два пъти, като уцели бездомника в гърдите и във врата. Онзи се катурна назад като празен вързоп от парцали. За минута продължи да диша — въздухът направо стържеше, докато си проправяше път към дробовете му в студената и мрачна барака — но след малко утихна и капитанът спусна петлето на оръжието си. Подаде глава извън бараката, за да огледа набързо наоколо — нямаше никого, който да чуе изстрела, а влаковете бучаха и шумяха на железопътните релси, които не се виждаха оттук — след което се върна вътре и коленичи до тялото. Трябваше да го претърси, но нямаше намерение да докосва тези мръсни и пълни с бълхи парцали.
Хансън намери една пръчка, която бездомникът беше използвал да си разбърка супата, и разтвори мръсното палто. Ръката на стареца не беше посегнала към оръжие, а към малък молив. Мъртвите пръсти едва го бяха докоснали. От джоба му беше изпаднало и едно малко жълто тефтерче, в което нямаше нищо написано.
— Проклятие — прошепна Хансън и изрече бърза молитва, с която да поиска прошка за тази ругатня. Не планираше да убива бездомника и фактът, че беше питал онзи полицай за него, можеше да предизвика известно подозрение.
Не е така, каза си Хансън. След като убия Фриърс, това ще е поредното убийство, водещо към Джо Курц. Няма да разберем защо Курц е решил да убие и двамата, но .38-калибровият револвер, намерен в хотелската му стая, ще осигури необходимите доказателства.
Хансън прибра револвера в джоба на палтото си. Никога не беше запазвал оръжие на убийство, след като го беше използвал — това беше аматьорска постъпка — но в този случай се налагаше да го направи, поне докато намереше и убиеше Фриърс. След това щеше да подхвърли револвера в хотелската стая на Курц… или до тялото на Курц, ако се опиташе да окаже съпротива по време на арест, а Джеймс Б. Хансън очакваше точно това.
Докато седеше в малкото помещение на десет метра от трапезарията на Емилио Гонзага и усещаше погледите на Мики Кий, Марко и двамата бодигардове на дона, Джо Курц започна да се приготвя за онова, което предстоеше.
Щеше да остави много недовършени дела след себе си — случая с Фриърс и Хансън например, но това не беше негова работа. Арлен щеше да се погрижи за Фриърс, вероятно щеше да запознае полицията с информацията, получена от Конуей. Това не беше негов проблем. После идваха Доналд Рафърти и Рейчъл — това вече беше негов проблем — но нямаше какво да направи по него. Точно сега работата му беше да се заеме с Емилио Гонзага, истинския убиец на Саманта. Той се намираше само на десет метра от него, надолу по един дълъг коридор и през една отключена врата.
Всичко трябваше да се случи много бързо. И скоро. Курц предположи, че Гонзага и Анджелина вече бяха стигнали до основното и тримата телохранители там вече бяха заели местата си до стената.
Мики Кий беше много бдителен, но — като всички бодигардове — също така бе отегчен. Рутината отпускаше. Дори през последните двадесет минути, в които Марко преглеждаше предстоящите конни надбягвания, а Курц седеше с полузатворени очи, Мики Кий беше свалил гарда си. Другите двама телохранители бяха като непохватни шимпанзета и вниманието им отдавна бе отвлечено от малкия телевизор на бюфета до стената. На него вървеше някаква сапунена опера, която явно много им допадаше. Навярно я следяха.
Мики Кий беше обезпокоен от присъствието на Курц. Като всички добри бодигардове, той се съмняваше във всичко, което излиза от рамките на нормалното. Но също така беше жаден и постоянно прескачаше до махагоновия бар до Джо — минаваше на по-малко от метър от него — за да си напълни чашата със сода. И макар да държеше чашата с лявата си ръка — Курц беше забелязал, че е десничар — това действие отнемаше достатъчно голяма част от вниманието му. Почти беше станало време Кий да си налее отново сода.