Курц тръгна по стръмното надолнище, като газеше в преспите и си проправяше път към бараката. Тя нямаше истинска врата, а парче гофрирана, ръждясала ламарина, която запушваше образувания от скованите щайги отвор. Той почука на метала и зачака. Палтото му не можеше да спре ледения вятър, който се носеше от езерото Ери. След още две-три почуквания отвътре се разнесе мъчително кашляне, което Курц прие като разрешение да влезе.
Старецът Пруно, чието истинско име според Татко Соул беше Фредерик, се бе облегнал на бетонната подпора, която служеше за стена. Снегът влизаше през пукнатините и пролуките. Дългият кабел до лаптопа идваше от бог знае къде, а няколкото газови котлона осигуряваха топлина и средство за готвене. Самият Пруно беше почти изгубен в пашкул от парцали и мръсни вестници.
— Господи — каза тихичко Курц. — Защо не отидеш в приют, старче?
Пруно издаде някакъв звук, който приличаше на кашлица, но можеше да мине и за смях.
— Отказвам да дам на Цезар цезаровото.
— Пари? — учуди се Курц. — В приютите не искат пари. Дори няма да те накарат да работиш, за да си заслужиш леглото по това време на годината. Така че какво отказваш да дадеш на Цезар… Тук ще измръзнеш.
— Почит — отвърна Пруно. Той се прокашля и си прочисти гърлото. — Какво ще кажеш да минем по същество, Джоузеф? Какво желаеш да научиш за почитаемата госпожица Фарино?
— Първо ми кажи какво искаш в замяна на тази информация. В имейла си споменаваш, че трябва да дам нещо в замяна.
— Не точно, Джоузеф. Казах, че искам да те помоля за нещо в замяна. Уверявам те, че за мен ще е удоволствие да те снабдя с информацията за Фарино без никакви условия.
— Както и да е. Каква е молбата ти?
Пруно кашля около минута и придърпа парцалите и вестниците по-близо до себе си. Студеният въздух, който влизаше през пролуките и пукнатините в направения от щайги коптор, караше Курц да трепери, а той беше облечен с дебело палто.
— Чудех се дали ще бъдеш така добър да се срещнеш с един мой приятел — отвърна Пруно.
— В качеството си на какъв?
— На детектив.
Курц поклати глава.
— Знаеш, че вече не работя като частен детектив.
— Но поработи като такъв миналата година за семейство Фарино — контрира го бездомникът. В хриптящия му наркомански глас все още се усещаше бостънски акцент.
— Онова беше измама, в която ме въвлякоха, а не разследване.
— Въпреки това, Джоузеф, ще остана много доволен, ако просто се срещнеш с приятеля ми. Можеш сам да му кажеш, че вече не си в детективския бизнес.
Курц се поколеба.
— Как се казва?
— Джон Уелингтън Фриърс.
— Какъв му е проблемът?
— Не знам точно, Джоузеф. Някакъв личен въпрос е.
— Добре — отвърна бившият частен детектив и си представи как разговаря с друг бездомник. — Къде мога да намеря този Джон Уелингтън Фриърс?
— Вероятно ще успее да мине през офиса ти днес? Предполагам, че ще е най-добре приятелят ми да дойде при теб.
Курц си помисли за Арлен и за последния път, в който имаха гости в офиса.
— Не — отвърна той. — Тази вечер ще бъда в „Блус Франклин“ до полунощ. Кажи му да дойде там. Как ще го позная?
— Обича да носи елеци. А сега да се върнем на въпроса ти за Анджелина Фарино. Какво искаш да знаеш?
— Всичко — отвърна Курц.
Доналд Рафърти работеше в главния пощенски офис на „Уилям стрийт“ и обичаше да обядва в един малък бар до Бродуей маркет. Позицията му на началник му позволяваше да се възползва от час и половина обедна почивка. Понякога забравяше да обядва.
Този следобед Рафърти излезе от бара и завари облегнат на автомобила му — „Хонда Акорд“ от 1998 година — някакъв мъж. Той беше бял — първо това му направи впечатление — и носеше късо палто и вълнена шапка. Изглеждаше му бегло познат, но не можеше да се сети откъде. Всъщност днес Доналд Рафърти си беше взел прекалено дълга обедна почивка и сега му беше трудно да намери ключовете за колата в джоба си. Той се спря на пет-шест метра от непознатия и обмисли дали да не се върне в бара, докато онзи не си тръгнеше.