— Няма ли да използваме радиостанции? — попита Брубейкър.
— Не се нуждаем от такива. — Хансън извади резачки с дълги дръжки от чантата си. — Няма да се разделяме. Брубейкър, когато влезем вътре, двамата с теб ще заемем позиции — ти отляво, а аз отдясно. Майърс, ти ще вървиш след нас и ще ни пазиш гърбовете. Въпроси?
Нямаше.
Хансън заключи кадилака с дистанционното на ключовете и тримата прекосиха паркинга към високата гара. Силният сняг скри следите им само след няколко минути.
Курц беше само с половин час по-рано на гарата.
Планираше да е там преди седем, но снежната буря го забави. Пътуването, което обикновено отнемаше само десет минути дори при натоварено движение, сега продължи почти един час; на едно място дори затънаха и се наложи Марко да слезе от колата и да бутне. Часът беше седем и половина, когато линкълнът стигна до началото на алеята на гарата. Двамата с Марко слязоха от него. Курц се наведе над отворената си предна врата.
— Знаеш къде да паркираш в страничната улица, за да държиш под око алеята, нали? — каза той на седналия зад волана Фриърс, който кимна. — Знам, че е студено, но не оставяй двигателя да работи. Някой може да види изгорелите газове оттук. Просто се свий и чакай.
Цигуларят отново кимна и натисна бутона за отваряне на багажника.
Курц заобиколи автомобила, извади една тежка черна чанта оттам и я хвърли на Марко, който я остави на предната седалка и затвори вратата. После извади още един вързоп от багажника. Той се гърчеше едва, но тиксото си вършеше работата.
— Мислех, че искаш аз да поема хамалската работа — каза Марко.
— До гарата са сто метра — отвърна Курц. — Като стигнем там, ще ме смениш.
Тръгнаха нагоре по хълма, като се придържаха към високия бетонен парапет към кулата. Курц чу линкълнът да се оттегля, но не погледна назад. Марко използва резачките върху оградата и двамата минаха през нея. Вървяха близо до гарата, като заобикаляха от северната страна, където Курц знаеше как да влязат през закования прозорец. Около изоставения комплекс на хълма беше много тъмно и кулата се издигаше над тях като небостъргач от ада, но светлините на уличните лампи от близкото гето се отразяваха в ниските облаци и къпеха всичко в болнаво жълто сияние.
Силният сняг влизаше в очите на Курц и мокреше косата му. Преди да мине през прозореца, премести завързания с тиксо мъж със запушената уста от своето рамо на това на Марко и извади фенерче от джоба на късото си палто.
С фенерчето в лявата си ръка и полуавтоматичния „Смит и Уесън“ в дясната, Курц тръгна първи в ехтящото помещение.
Тук беше прекалено студено, за да прелитат гълъби. Марко влезе вътре и лъчите на фенерчетата им пронизаха огромната чакалня.
Ако Хансън ни е изпреварил, мъртви сме, помисли си Курц. Бяха перфектни мишени.
Обувките им хрущяха на студения каменен под. Вятърът виеше през високите и заковани прозорци. Отидоха в другия край на чакалнята, където Курц прибра пистолета си и посочи нагоре с фенерчето.
— От онзи балкон ще имаш чудесна видимост — прошепна той. — Стълбището е затворено и ще можеш да чуеш, ако някой се качва по него. Те няма да дойдат там горе, тъй като е задънена улица. Ако дойдат от посока на кулата, ще ги видя. Ако дойдат по нашия път, ще минат оттук.
Курц бръкна в левия джоб на палтото си, напипа .45-калибровия „Компакт Уитнес“, който Анджелина настоя да вземе — „На мен ми служи добре“, каза му тя, докато стояха в антрето на пентхауса — и след това намери радиостанциите. Изпробваха ги, преди да тръгнат, но искаше отново да се увери, че работят.
Марко остави стенещия мъж и настрои своята.
— Не се налага да говориш в нея — прошепна Курц. — Просто я включи и натисни бутона за предаване, ако някой мине оттук. Моята радиостанция ще изшуми. Натисни бутона веднъж, ако е сам, два пъти, ако са двама, и така нататък. Изпробвай я.
Марко натисна бутона два пъти. Курц ясно чу двете промени в статичния шум.
— Добре.
— Какво ще правим, ако никой не се появи? — попита шепнешком бодигардът. Бяха изгасили фенерчетата си, докато стояха под балкона, и Курц почти не виждаше едрия мъж, който не беше на повече от метър от него.
— Ще чакаме до един часа и после ще си вървим — отвърна също шепнешком той. Студът в чакалнята беше по-неприятен от този отвън и челото го заболя от него.
— Ако видя някого, ще те уведомя и толкова — констатира Марко. — След като минат покрай мен, ще се махна оттук. Никой не ми плаща достатъчно за тези лайна.
Курц кимна. Включи фенерчето си и се наведе, за да провери тиксото и въжетата на тежкия чувал, след което го вдигна. Марко се качи внимателно по мръсното и барикадирано стълбище, но пак беше много шумен. Курц изчака бодигардът да заеме позиция — скрит зад парапета, откъдето щеше да наблюдава — и продължи тридесетина метра по главната пътека към ротондата на кулата.