Арлен провери офиса и „Ройъл Делауеър Армс“, но шефът ѝ само беше взел някои основни неща от двете места и бе изчезнал.
39
Седмицата, в която Джо изчезна, Арлен трябваше да изнесе всичко от офиса им в мазето, за да може градската управа да събори сградата. Гейл и още няколко приятели ѝ помогнаха с изнасянето. Арлен прибра компютрите, документацията и всичко останало в гаража си в Чийктуага.
Седмица след това Анджелина Фарино Ферара ѝ се обади.
— Слуша ли новините? — попита я тя.
— Гледам да не го правя — отвърна секретарката.
— Пипнали са Малкия Скаг. Намушкали са го единадесет пъти на двора в „Атика“ миналата вечер. Предполагам, че затворниците, също като шефовете на Петте фамилии, не обичат педофили.
— Мъртъв ли е? — попита секретарката.
— Не. Намира се в някакво добре охранявано болнично заведение. Не позволяват дори на мен — единствената му роднина — да го посетя. Ако оживее, ще го преместят от „Атика“ на друго място, което няма да разкрият.
— Защо ми казваш всичко това?
— Помислих си, че Джо ще иска да знае, ако случайно се чуеш с него. Двамата говорите ли си?
— Не. Нямам представа къде е.
— Е, ако ти се обади, кажи му, че искам да поговорим някой път. Нямаме недовършена работа помежду си, но може да имам някои бизнес предложения за него.
— Ще кажа на господин Курц, че си се обаждала.
Същият следобед Арлен получи чек на стойност 35 000 долара от Джон Уелингтън Фриърс. Бележката към него гласеше единствено: „Сватбени камбани точка ком“. Секретарката вяло си спомняше, че му беше споделила за идеята в деня, в който бяха в къщата ѝ. Същата вечер по новините съобщиха, че цигуларят е влязъл в болница — не беше окръжната на Ери, а скъпа частна болница в предградията. След няколко дни вестниците обявиха, че Фриърс е на командно дишане и е в кома.
Три седмици и половина след клането на гарата вече нямаше почти нищо във вестниците освен продължаващата поредица от оставки, разследвания и комисии. В срядата на ранния март Рейчъл се прибра в къщата на Гейл на „Колвин авеню“. Арлен им отиде на гости на следващия ден и им занесе домашно приготвена торта.
Рано на следващата сутрин някой позвъни на звънеца на секретарката. Тя седеше на кухненската маса, пушеше първата си цигара за деня, пиеше кафе и се взираше в неотворения вестник. Звънецът я стресна. Арлен остави кафето си, но взе цигарата и .357-калибровия магнум, който държеше в шкафа. Надникна през прозореца, преди да отвори вратата.
Беше Курц. Изглеждаше ужасно. Косата му беше разчорлена, не се бе бръснал от няколко дни, лявата му ръка все още беше в слинг, а дясната му китка в гипс, и стоеше изпънат като струна, сякаш счупените му ребра все още го боляха.
Арлен остави пистолета на витрината до вратата и отвори.
— Какво става с теб, Джо?
— Все същия подъл, сбръчкан и разорен тип съм си.
Тя изтърси пепелта от цигарата си на верандата.
— Изминал си целия този път от бунището, на което си заживял, за да ми кажеш това?
— Не. — Курц погледна странната блестяща сфера, която се беше появила над Бъфало тази сутрин. — Какво, по дяволите, е това?
— Слънцето — отвърна Арлен.
— Просто се чудех дали не искаш днес да излезем и да потърсим нов офис.