Само едно беше останало в тая мисъл естествено, живо, свойствено на вечния българин: иронията, неуловимата ирония над себе си и над всичко в света.
„Дано не изчезне и тя — помисли си съдията. — Здравият смисъл може би отново да възкръсне чрез нея.“
— Е, доходен ли е тоя занаят? — попита председателят.
— Съвсем не, господин председателю. Съсипа ме. Отчужди ме от работа, от деца, от семейство… Но не го оставям. Живея с него, той ми храни душата с надежди.
— Какви надежди?
— И аз не знам.
Публиката пак зашумя.
— Значи, как да те пишем по занаят?
— Така. Партизанин.
— Това занятие не е признато от закона.
— То стои над закона.
— Да те пишем „свободна професия“.
— Не, пишете ме народна професия — усмихна се свидетелят.
Председателят мина към разпит по процеса.