Мълчанието на Мадлин красноречиво говореше за враждебността й към цялата тема.
Мисълта за Трешър напомни на детектива за апартамента на Джаксън и Крийл. Мадлин реагира на изражението му.
— Какво има?
— Нищо. Просто… малък спомен от снощи. Добре съм.
— Искаш ли да ми разкажеш?
Гърни не искаше, но с годините беше научил, че описанието на притеснително за него събитие разхлабва хватката върху мислите му. Затова й разказа за случилото се, като започна с откритието от файла с болничния персонал, че Блейз Джаксън и Чалис Крийл са регистрирани на един адрес, и завърши със сцената в апартамента — разлагащите се тела, спринцовките с пропофол, парите и отпечатъците, които ги свързваха с Дел Бекерт.
Съпругата му се усмихна.
— Сигурно те кара да се чувстваш добре.
— Кое? — попита той кисело.
— Това, че се оказа прав за Бекерт. Имаше притеснения за него от самото начало. А сега си събрал всички тези улики за участието му в… колко убийства станаха?
— Поне четири. Шест, ако е убил и двете жени. Седем, ако е натопил Джуд Търлок.
— Ако не беше ти, младият Пейн щеше да е в затвора.
Гърни поклати глава:
— Съмнявам се. Всеки добър защитник щеше да забележи, че уликите срещу него са подхвърлени. Що се отнася до доказателствата срещу Бекерт, извадихме късмет с ловното стопанство.
— Омаловажаващ постиженията си. Ти си човекът, който реши да отиде дотам и да провери. Ти си този, който преобърна целия случай. И именно ти се добра до истината.
— Извадихме късмет. Намерихме куршумите. Балистиката даде ясен резултат. Има ясни улики, че…
Мадлин го прекъсна.
— Не ми звучиш много горд от постигнатото.
— А ти се държиш, все едно говориш с някой от клиентите си в клиниката.
Съпругата му въздъхна.
— Просто се чудя защо не си по-доволен от напредъка, който постигна.
— Ще се почувствам доволен, когато всичко свърши.
Трешър пристигна в пет и двайсет, като внимателно маневрираше нагоре по пасището, очевидно пазейки лъскавото си ауди. След като слезе от колата, постоя няколко секунди загледан в околността и едва тогава се упъти към отворените плъзгащи се врати.
— Онези проклети строители, дето ремонтират пътя, не правят нищо друго, освен да затрудняват движението! — започна, когато Гърни го покани да влезе.
От входа на трапезарията огледа одобрително голямата кухня на селската къща. Задържа поглед върху камината на отсрещната стена.
— Хубава полица. Кестен е, нали? Уникален цвят. Този тип огнища са били популярни в началото на деветнайсети век. Проучи ли историята на къщата, когато я купуваше?
— Не. Смяташ ли, че има някаква връзка между тази къща и…?
— Останките от къщата до езерото? Божичко, не. Находката ти е с поне сто години по-стара от къщата… — Докторът остави куфарчето си на масата в трапезарията.
По коридора се зададе Мадлин, която се беше качила горе да упражнява пиеса на Бах на челото си.
Гърни я представи.
— Аспержи — заяви Трешър. — Умен избор.
— Моля?
— Забелязах аспержите в градинката ви. Те са единственият зеленчук, който си струва да се отглежда вкъщи. Когато са пресни, разликата във вкуса е огромна! — Докторът пак се озърна. — Може би е добра идея да седнем.
— Какво ще кажеш да се разположим тук? — предложи Гърни, като посочи столовете и масата. — Нямаме търпение да разберем за какво точно става дума — допълни.
— Добре. Надявам се интересът ти да надживее отговора.
Със заинтригувани изражения двамата с Мадлин седнаха един до друг на масата.
Трешър остана прав от другата страна.
— Първо, малко история. Както знаете, посветил съм се на съдебната медицина с фокус върху определянето на причините за насилствена смърт. Хобито ми обаче е проучване на североизточния колониален живот с фокус върху по-тъмните му аспекти, особено зловещата синергия на робството и психопатологията. Сигурен съм, наясно сте, че робството не е само южняшко явление. В колониален Ню Йорк от осемнайсети век почти половината домакинства са притежавали поне по един роб. Притежаването на роби — покупко-продажбата на човешки същества, над които собственикът има пълен контрол, — е било широко прието.
— Наясно сме с историята — каза Мадлин.
— Поразителен дефект на историята, която се преподава в училище е, че събитията от всяка една епоха се разглеждат само поотделно и в много големи мащаби, — примерно взаимодействието между напредъка на механизацията и миграцията на населението към манифактурните центрове. Четем за тези взаимодействия и мислим, че схващаме същността на дадената епоха. Или четем за робството в контекста на селскостопанската икономика и мислим, че го разбираме, когато всъщност няма нищо по-далеч от истината. Възможно е да прочетеш десетки книги и така и да не усетиш ужаса — дори да не съзреш злонамерената синергия, която споменах преди малко.