Чарлс Буковски
ЗАПИСКИ НА СТАРИЯ МРЪСНИК
ПРЕДИСЛОВИЕ
Преди повече от година Джон Брайън започна да издава своя ъндърграунд вестник "Оупън Сити" в предната стая на една малка двуетажна къща, която беше наел. После вестникът се премести в апартамент отсреща, после в една сграда в търговската част на "Мелроуз Авеню". Въпреки това е надвиснала сянка. Адски огромна мрачна сянка. Тиражът скача, но реклами не идват, както би трябвало. Оттатък, в по-хубавата част на града, се намира "Ел Ей Фрий Прес", който затвърди позициите си. И привлича рекламите. Брайън сам си създаде врагове, като бачкаше първо за "Ел Ей Фрий Прес" и от 16 000 броя вдигна тиража му тройно. Нещо като да изградиш Националната армия, а след това да минеш към революционерите. Разбира се, битката не е просто между "Оупън Сити" и "Фрий Прес". Ако сте чели "Оупън Сити", значи сте наясно, че битката е по-мащабна. "Оупън Сити" наема печените типове, най-печените, и ето няколко печени типове, дето вървят по средата на улицата, СЕГА, а те са си и гадни големи лайна. По-кефско и по-опасно е да бачкаш за "Оупън Сити", може би най-якия парцал в Щатите. Кефът и опасностите обаче малко трудно ще ти намажат филията с маргарин или ще ти нахранят котката. Отказваш филиите и накрая изкльопваш котката.
Брайън е такъв един откачен идеалист и романтик. Напусна, или по-скоро го изритаха, напусна и го изритаха едновременно – сума ти ругатни прелетяха тогава – от "Хералд Екзаминър", понеже не беше съгласен да се разголват пишката и топките на Младенеца, на корицата на тяхното списание за коледния брой. "Това даже не е моят Бог, а техният", каза ми Брайън.
Та гоя странен идеалист и романтик създаде "Оупън Сити". "Какво ще кажеш да правиш седмична колонка?", подметна небрежно той, потърквайки червената си брада. И да ви кажа, като се сетих за разни други колонки и колумнисти, тая работа ми се стори страшно досадна. Ама се захванах не с колонка, а с рецензия на "Татко Хемингуей" на А. Е. Хочнър. А един ден след конните надбягвания седнах и написах заглавието: "Записки на стария мръсник", отворих си бира и текстът сам си потече. Без да се напрягам и без да дялкам внимателно с тъпичко длето, както ми се налагаше да правя, за да напиша нещо за "Дтлантик Монтли". Нито пък имаше нужда да скалъпвам блудкави и немарливи дописки (ъъ, вестникарщини?). Не ме притискаха никакви ограничения. Просто сядах до прозореца, надигах бирата и оставях нещата сами да си дойдат. Каквото имаше да си идва, си идваше. А с Брайън нямах и грам проблем. В началото само му давах текста, той му хвърляше един поглед по диагонал и казваше: "Окей, влиза." След известно време просто му подавах листа и той не го четеше; направо го пъхаше в една преграда на бюрото си и казваше: "Влиза. Как е хавата?" Сега дори не казва "Влиза". Подавам му листа и това е. Тоя маниер на работа се оказа полезен и за писането. Представете си: абсолютна свобода да пишеш каквото си искаш. Забавно ми беше, а понякога подхващах и сериозно. Но с течение на седмиците най-вече почувствах, че текстовете стават все по-добри и по-добри. Това тук е избрано от моята колонка, която поддържах около четиринайсет месеца.
За разнообразие има и поезия. Ако някъде ти приемат стихотворение, то има шанс да бъде публикувано от 2 до 5 години по-късно, а вероятността изобщо да не се появи е петдесет на петдесет или пък само няколко реда ще цъфнат, едно към едно, в творбата на някой известен поет, така разбираш, че светът е малък. Разбира се, проблемът не е в поезията; работата е там, че твърде много некадърници се опитват да публикуват и да пишат поезия. А със "Записките" си сядаш с бирата, тракаш си на пишещата машина в петък или в събота, или в неделя и в понеделник текстът ти вече обикаля целия град. Получавам писма от хора, които никога не са чели поезия, моя или нечия друга. Идват хора и чукат на вратата ми – доста народ наистина, – за да ми кажат, че "Записки на стария мръсник" ги възбуждат. Някакъв бродяга ми мъкне един циганин и жена му и си лафим, плямпаме глупости, поркаме си до среднощ. Една телефонистка от международните линии от Нюбърг, Ню Йорк, ми праща пари. Иска да спра да пия бира и да се храня добре. Получавам писмо от някакъв смахнат, който се подписва "Крал Артур" и живее на "Вайн Стрийт" в Холивуд и му се ще да ми помага за колонката. Един доктор чука на вратата ми: "Чета вашата колонка и мисля, че мога да ви помогна. Работил съм като психиатър." Отпратих го.
Надявам се, че тази подборка ще ви е от полза. Ако искате да ми изпратите пари, окей. Ако пък искате да ме мразите, също окей. Ако бях селският ковач, не бихте се ебавали с мен. Но аз съм просто един дъртак с няколко мръсни истории. И пиша за вестник, който, също като мен, още утре може да умре.