— Какво търсиш тук?! — попита с пресъхнало гърло той.
— Сега не е време за приказки, човече! — отвърна онзи и цвъкна струйка слюнка между зъбите си. — Трябва моментално да изчезваме, защото единият от онези дрипльовци горе е само ранен и вече със сигурност е викнал ченгетата!
От момента, в който изстрелът на Плюнката отекна под каменната арка, в главата на Джак се възцари пълно объркване. Нямаше идея откъде изскочи този човек, при това точно когато трябва, нямаше идея и къде го води сега.
Направи опит да протестира. Напускането на сцената на убийството е сериозно престъпление и той прекрасно го знаеше. На всичкото отгоре убийствата бяха две! Но Плюнката изобщо не му обърна внимание, а когато в един момент Джак отказа да тича повече и се опита да обясни защо не трябва да бягат, той се обърна и му зашлеви един доста здрав плесник.
— Хей, какво правиш?! — гневно извика Джак и притисна длан към пламналата си буза.
— Опитвам се да ти вкарам малко акъл в глупавата глава! — хладно отвърна Плюнката. — Трябва час по-скоро да се прехвърлим оттатък, в Амстердам! Дръж това бебче! — Тежкият автоматичен пистолет на Реджиналд изведнъж се оказа в ръцете на Джак.
— Какво да правя с него? — попита той. В ръцете си държеше оръжие, с което беше извършено престъпление. А такива оръжия се пипат само с гумени ръкавици, тъй като служат за веществено доказателство.
— Тикни го под якето си и да бягаме! — нетърпеливо отвърна Плюнката.
— Не става, приятелю! — решително поклати глава Джак. — Ето, вземи си желязото и изчезвай! Но аз не мога да постъпя така…
На Плюнката му дойде до гуша. Дръпна с рязко движение пистолета от ръцете на Джак и притисна дулото в слепоочието му.
— Започваш да ме ядосваш, човече! — просъска той. — Какво ти става, по дяволите? Нима не разбираш, че гората може да е пълна с онези задници от „Черните крале“? Сега ме слушай внимателно, защото няма да повтарям! Ако не си размърдаш задника и то веднага, ще те похарча, ясно? Ако не беше Уорън, за нищо на света нямаше да си разкарвам черния задник из тоя пущинак!
— Уорън ли? — озадачено промълви Джак. Нещата му се сториха безнадеждно объркани, но разбра едно: Плюнката не се шегува и най-добре да му се подчини без повече въпроси. От съвместните им игри на площадката вече знаеше, че този тип е крайно избухлив и изобщо не знае какво прави, когато се ядоса…
— Идваш ли? — застрашително изръмжа Плюнката.
— Да — примирено въздъхна Джак. — Ти решаваш…
— Нямаш представа колко си прав! — кимна онзи, тикна автоматичния пистолет обратно в ръцете му и го побутна пред себе си.
До улица „Амстердам“ се добраха без произшествия. Плюнката хлътна в една телефонна кабина, а Джак остана да се озърта пред нея. В град като Ню Йорк полицейските сирени вият почти непрекъснато, но сега изведнъж му се стори, че всички ченгета са се насочили по следите им. В продължение на години беше считал себе си за жертва, но сега изведнъж бе станал престъпник…
Плюнката остави слушалката и вдигна палец. Джак се усмихна в отговор, макар да нямаше представа какво означава този жест.
Петнадесетина минути по-късно до тротоара спря нисък бежов буик. В купето дънеше оглушителна рап-музика, която се чуваше отдалеч, въпреки вдигнатите огледални стъкла. Плюнката отвори задната врата и кимна с глава. Джак мълчаливо се подчини. Събитията очевидно не бяха под негов контрол.
Плюнката огледа тротоара в двете посоки и скочи на предната седалка. Гумите пронизително изсвириха и колата се стрелна напред.
— Какво става? — попита човекът зад волана. Беше Дейвид, още един от редовните участници в баскетболните битки на корта.
— Цял вагон с лайна, ето какво! — намусено изръмжа Плюнката, смъкна страничното стъкло и шумно се изхрачи.
Болезнено намръщен от тежките баси, които дънеха от многобройните тонколони в купето, Джак измъкна автоматичния пистолет от колана си и го сложи на седалката. Повече не можеше повече да търпи докосването му до кожата си.
— Какво да правя с това? — извика той. Наложи се да крещи, тъй като нямаше друг начин да бъде чут.
Плюнката се обърна, взе пистолета и го показа на Дейвид.
— Последният модел! — подсвирна с уважение онзи.
Поеха по Сто и шеста в пълно мълчание, после завиха надясно и се насочиха към площадката, на която продължаваше да се води ожесточена спортна битка. Дейвид спря до отсрещния тротоар.
— Чакай ме тук! — промърмори Плюнката, отвори вратата и слезе.
Джак остана в колата и мълчаливо гледаше как спасителят му влиза на площадката и спокойно се изправя край страничната линия. В един момент се изкуши да разпита Дейвид, но благоразумието му надделя. Минута по-късно Уорън забеляза високата фигура на Плюнката и прекрати мача.