Джак понечи да възрази, после се отказа. Знаеше достатъчно за бандите, които си бяха разпределили Ню Йорк. Уорън е прав — ако „Кралете“ искат смъртта му (нещо далеч по-вероятно след убийството на Реджиналд), полицията изобщо не може да го спаси. Едва ли някой ще поеме разноските по плътната му охрана, двадесет и четири часа в денонощието.
Уорън вдигна глава по посока на Плюнката.
— През следващите няколко дни някой трябва да е плътно залепен за доктора — рече той.
— Няма проблеми — кимна Плюнката.
— Знаеш ли на какво ме е яд най-много — промърмори Уорън, стана на крака и се протегна: — Тази вечер бях събрал страхотно отборче и мачкахме всичко наред!
— Съжалявам — усмихна се Джак. — Следващият път ще ти пусна да ме биеш…
Уорън избухна в смях.
— Едно ще ти кажа, док — изхълца той. — Много си шантав, ама на терена наистина си те бива! — Направи знак на Плюнката и тръгна към вратата. — Пак ще се видим, но сега трябва да внимаваш… Имаш ли намерение да тичаш утре вечер?
— Може би — колебливо отвърна Джак. Не знаеше какво ще прави след пет минути, а това момче го пита за утре вечер!
Уорън и Плюнката му махнаха с ръка и вратата се затвори след тях.
Джак остана на мястото си, неспособен дори да се помръдне. Изтече доста време, преди да събере сили и да отиде в банята. Гледката в огледалото го накара да потръпне от ужас. Едва сега разбра защо няколко души го бяха загледали докато чакаше в колата на Дейвид. Лицето и пуловера му бяха опръскани с кръв, вероятно на онзи нещастник — скитника… По челото и носа му личаха няколко дълбоки драскотини, оставени от ноктите на същия човек. Други, по-плитки, пресичаха скулите му. Те без съмнение бяха от бодливите храсти. В общи линии изглеждаше така, сякаш е избягал от плен…
Влезе във ваната и завъртя крановете на душа. Умът му бясно препускаше. Не помнеше друг случай да е бил толкова объркан, с изключение на дните след гибелта на семейството си. Но тогава беше различно. Тогава беше изпаднал в плен на дълбока депресия, а сега мозъкът му просто отказваше да се бори с бъркотията, но не можеше и да се помири с нея…
Излезе изпод душа и започна да се подсушава. Все още се колебаеше дали да не се обади в полицията. Обзет от нерешителност, той бавно пристъпи към телефона. Едва сега забеляза, че лампичката на секретаря мига. Натисна клавиша за прослушване и чу обезпокоителното съобщение на Бет Холдърнес. Веднага я набра, но отсреща не вдигнаха. Преброи десет сигнала и едва тогава остави слушалката. Какво ли е открила? В душата му се промъкна чувство на вина. Беше сигурен, че жената е изгубила работата си заради него…
Извади една бира от хладилника и се премести в дневната. Седна на перваза на прозореца и хвърли поглед надолу, към Сто и шеста. По платното пълзяха коли, тротоарите бяха пълни с народ. Но мислите му бяха далеч, съмнението дали все пак не трябва да звънне в полицията все още не го напускаше.
Така изтекоха часове. Джак бавно осъзна, че липсата на решение всъщност пак е решение. След като не се обажда в полицията, значи е приел условията на Уорън. И е престъпил законите…
Върна се при телефона и отново позвъни на Бет. Вече минаваше полунощ, но отсреща все така не отговаряха. В душата му се промъкна тревога. Дано да е отишла при някоя приятелка, за да сподели мъката си… Тревогата му нарастна.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Вторник 26 март 1996 г. 7:30 часа, Ню Йорк
На другата сутрин, веднага след като се събуди, Джак отново набра номера на Бет Холдърнес. И отново никой не отговори. Пак опита предположението с приятелката, но този път не успя да се освободи от безпокойството. Вероятно поради собствените си премеждия.
Все още без велосипед, той отново бе принуден да използва услугите на градския метрополитен. Но вече не беше сам. В мига, в който се появи на входа на блока, за него се залепи един от по-младите членове на кварталната банда. Викаха му Чадъра, тъй като притежаваше отлични защитни умения при играта на баскетбол. Беше малко по-нисък от Джак, но имаше невероятен отскок, поне с половин метър по-голям от неговия…
Във вагона седнаха един срещу друг, никой не прояви охота към разговор. Чадъра не отбягваше погледа му, но върху лицето му беше изписано пълно безразличие. Като повечето афро-американци в града и той носеше прекалено широки дрехи. Памучната му риза приличаше на палатка, но Джак предпочиташе да не мисли за това, което се крие под нея. Не можеше да си представи, че Уорън ще му изпрати бодигард без цял арсенал оръжия.