— Ужасно! — възкликна Терез. — Какво му има на това проклето място? За какъв вирус става въпрос този път?
— Инфлуенца — отвърна Джак. — В изключително вирулентна форма, точно от каквато се опасявах…
— Но сега си е грипен сезон — възрази Терез. — Един куп хора са болни!
— Всички така казват — въздъхна Джак.
— Но ти си на друго мнение, така ли?
— Да речем, че съм силно обезпокоен… Главно защото може да се окаже нов, напълно непознат щам. Починалият е млад човек, само на двадесет и девет години. На фона на предишните инциденти в „Дженерал“, този случай наистина ме тревожи.
— А колегите ти споделят ли тази тревога?
— За момента това е само мой проблем — призна Джак.
— Предполагам, че всички ние трябва да се радваме на себеотрицанието ти — подхвърли с лека ирония тя.
— Много мило от твоя страна. Но наистина ще се радвам, ако греша…
— Няма да се откажеш, нали?
— Не и преди да получа някакви твърди доказателства — поклати глава Джак. — Хайде да сменим темата, моля те… Как вървят нещата при теб? Надявам се, че се справяш по-добре от мен…
— Благодаря за вниманието — засмя се Терез. — Мисля, че ще оформим една добра рекламна кампания, главно благодарение на теб… Успях да отложа вътрешната презентация за четвъртък, така че разполагаме с още цели двадесет и четири часа. В момента нещата са под контрол, но в рекламния бизнес всичко се променя за секунди…
— Е, хубаво, желая ти успех — рече Джак с намерението да прекрати разговора.
— Искаш ли да вечеряме заедно? — попита Терез. — Ще ми бъде много приятно. На Медисън има едно страхотно италианско ресторантче…
— Вероятно ще стане — отвърна уклончиво Джак. — Но не зная как ще се развият нещата тук…
— Хайде, Джак! — притисна го тя. — Нали трябва и да се храниш? И двамата имаме нужда от малко отпускане. По гласа ти личи колко си напрегнат, затова настоявам!
— Добре — предаде се с въздишка той. — Но без да протакаме… — Даде си сметка, че в думите й има истина, но наистина не беше в състояние да планира нещата чак до вечерта.
— Прекрасно! — засмя се Терез. — Звънни по някое време да уточним часа. Ако не съм тук, ще си бъда у дома…
— Добре — обеща Джак.
Затвори, очите му останаха заковани в телефонния апарат. Логично бе да допусне, че напрежението ще го напусне в момента, в който сподели проблемите си. Но в случая не беше така. Споменавайки пред Терез за новия смъртен случай в „Дженерал“, той усети как безпокойството му нараства. Слава Богу, че все пак изпрати вируса в ЦКИБ, а от Националната биологическа лаборатория бяха готови с ДНК-пробите. Може би скоро ще получи и някои отговори…
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Вторник, 26 март 1996 г. 10:30 ч.
Фил бутна вратата на изоставената къща, в която се бяха настанили „Черните крале“. Беше солидна врата от 3-сантиметрови дъски, стегнати в алуминиева рамка.
Прекоси предното помещение, задимено както винаги от картоиграчите, и се насочи към вътрешната стаичка. За негово облекчение Туин беше там. Седнал зад бюрото, той броеше парите, получени от 11-годишния пласьор, който пристъпваше от крак на крак пред него.
— Имаме проблем — рече Фил в момента, в който хлапето се измъкна навън.
— Проблеми винаги има — философски отвърна Туин, а ръцете му оглаждаха смачканите банкноти, струпани на купчина върху плота.
— Този е сериозен — рече Фил. — Пречукали са Реджиналд.
Туин рязко вдигна глава, сякаш някой го беше зашлевил.
— Хайде стига, бе! — зяпна той. — Кой ти каза тая глупост?
— Вярно е — поклати глава Фил, издърпа един от очуканите столове, които бяха наредени до стената, и го възседна наопъки. Тази поза влизаше в хармония с бейзболната му шапка, която както винаги беше обърната с козирката назад.
— Кой ти каза?
— Всички в квартала го знаят — отвърна Фил. — Някакъв пласьор от Таймс Скуеър казал на Емет… По всичко личи, че докторчето ползва протекциите на „Качулките“ от Манхатън Вели — онези, дето държат Горен Уест Сайд…
— Искаш да кажеш, че някой от „качулките“ е видял сметката на Реджиналд? — недоверчиво попита Туин.
— Аха — кимна Фил. — Пуснал му е един куршум в главата.
Туин стовари длан върху бюрото с такава сила, че измачканите зелени банкноти се разлетяха във въздуха. После скочи на крака, пресече помещението на два огромни скока и ритна металното кошче за боклук.
— Не мога да повярвам! — прошепна той. — Какво става с този свят? Ще свитнат свой брат заради някакъв скапан бял доктор?! Не, в това не виждам никаква логика!
— Може би докторът работи за тях — подхвърли Фил.