Лейтенант-детектив Лу Солдано насочи своето „шеви-каприз“ без отличителни знаци към паркинга на Патологическия институт. Спря зад служебната кола на доктор Харолд Бингъм, измъкна ключовете и ги предаде на пазача за евентуалното преместване. По принцип беше редовен посетител на моргата, но напоследък не беше се отбивал тук може би месец.
Качи се в асансьора и натисна бутона за петия етаж. Получи съобщението на Лори едва преди пет минути, докато пълзеше по задръстения от коли мост Куинсбъро, и веднага й позвъни. Един известен банкер беше застрелян в Куинс и разследването му отне целият предиобед.
Лори започна да разказва историята на някакъв свой колега-медицински следовател, но Лу я прекъсна с предложението да отскочи до Центъра, покрай който така и така щеше да мине. Тя веднага се съгласи и каза, че ще го чака в кабинета си.
Излезе от асансьора и тръгна по коридора. В главата му изплуваха забравени спомени. Преди време беше започнал да вярва, че двамата с Лори имат общо бъдеще, но нещо не се получи. Вероятно различията в произход и възпитание бяха прекалено много, рече си с въздишка Лу.
— Здрасти, Лор — подвикна той, зърнал главата на бившата си приятелка, приведена над бюрото. Тази жена става все по-хубава! — рече си той. Кестенявата й коса падаше над челото като в реклама за шампоан, а „Лор“ я нарече синът му в мига, в който я зърна. И прякорът си остана…
Лори скочи на крака и го прегърна.
— Изглеждаш страхотно! — рече тя.
— Чувствам се добре — сви рамене, сякаш да се оправдае Лу.
— Как са децата?
— Какви деца? — направи шеговита гримаса той. — В края на месеца дъщеря ми навършва шестнадесет и е луда по момчетата, което пък побърква мен…
Лори вдигна някакви списания от единствения свободен стол и го покани да седне.
— Радвам се да те видя — усмихна се насреща й Лу.
— Аз също — призна тя. — Не бива да се забравяме…
— Какъв е големият проблем, за който искаш да поговорим? — попита Лу, предпочитайки да насочи разговора към по-безболезнени теми.
— Не знам дали е голям — отвърна Лори, стана и затвори вратата. — Един от новите колеги-патолози иска да разговаря с теб, но неофициално. Бях му споменала, че сме приятели. За съжаление в момента не е тук. Потърсих го веднага след като се разбрахме да минеш, но никой не знае къде е…
— А ти имаш ли представа за какво става въпрос? — попита Лу.
— Само в общи линии — отвърна Лори. — Но се безпокоя за него…
— О — рече Лу и се облегна назад.
— Тази сутрин ме помоли да извърша две аутопсии — продължи патоложката. — На една двадесет и осемгодишна жена, застреляна у дома си снощи. Работила е като лаборант в микробиологията на „Дженерал“. Втората беше на 25-годишен афро-американец, застрелян в Сентрал Парк. Помоли ме да потърся всичко, което може да сочи някаква връзка между тях — косми, тъкани, кръв…
— И какво откри? — попита Лу.
— Няколко капчици кръв по сакото на мъжа, които съвпадат с кръвната група на жената — отвърна Лори. — Но този резултат е получен единствено от серологичната проба. Всичко зависи от ДНК-пробите, които все още не са готови. Иначе кръвната група е доста рядка — Б-отрицателна…
— А този твой колега даде ли някакви обяснения за подозренията си? — вдигна вежди Лу.
— Каза, че имал предчувствие, но това едва ли е всичко — сви рамене Лори. — Преди известно време го пребиха някакви гангстери… А тази сутрин изглеждаше така, сякаш пак са го поотупали, но той упорито отрича.
— Защо са го пребили?
— Било е предупреждение да не се мярка в болницата „Манхатън Дженерал“.
— Какви ги говориш? — сбърчи вежди Лу.
— Не знам подробности, но той наистина е раздразнил доста хора във въпросната болница, а също и тук… Доктор Бингъм почти го беше уволнил…
— С какво дразни хората?
— Подозира, че поредицата от различни инфекциозни заболявания в „Дженерал“ е умишлено предизвикана — отвърна Лори.
— Нещо като терористичен акт, така ли? — вдигна вежди Лу.
— Нещо такова…
— Това ми звучи познато — подхвърли детективът.
— Още помня какво изпитах преди пет години — кимна с въздишка Лори. — Куп смъртни случаи от свръхдоза наркотици, но никой не ми обърна внимание…
— А какво мислиш за теорията на приятеля си? — изгледа я продължително Лу. — Между другото, как се казва той?
— Джак Степълтън… Нямам определено мнение за теорията му, защото не разполагам с всички факти.
— Стига де, познаваме се — направи гримаса Лу. — Хайде, казвай си мнението!
— Според мен му се привиждат заговори, защото точно това желае — въздъхна младата жена. — От колегата му по стая знам, че има зъб на гиганта „АмериКеър“, който е собственик на „Дженерал“…