— Но това не обяснява нападението на бандитите, нито пък подозренията му относно смъртта на лаборантката — отбеляза детективът. — Как се казват жертвите?
— Елизабет Холдърнес и Реджиналд Уинтроп.
Лу записа имената в малко тефтерче с черни кожени корици.
— И в двата случая липсва кой знае какво усърдие от страна на криминолозите — добави Лори.
— Ти поне знаеш, че изпитваме остър недостиг от хора — въздъхна детективът. — Има ли мотив за убийството на жената?
— Обир.
— А изнасилване?
— Не.
— Мъжът?
— Бил е член на някаква банда. Застрелян в главата почти от упор…
— За съжаление подобни убийства стават всеки ден и ние нямаме нито сили, нито време за подробно разследване — въздъхна Лу. — Какво показаха аутопсиите?
— Нищо необичайно.
— А твоят приятел доктор Степълтън дава ли си сметка, че трябва да внимава с тези банди? Имам чувството, че се движи по ръба на бръснач…
— Не го познавам отблизо — поклати глава Лори. — Зная само, че не е нюйоркчанин, пристигнал е тук от Средния Запад.
— Май трябва да го запозная с реалностите на живота в големия град — подхвърли замислено Лу. — В противен случай като нищо ще го изпуснем…
— Не говори така! — стреснато го погледна Лори.
— Интересът ти към него май не е само професионален, а? — подхвърли детективът.
— Не искам да навлизаме в тази тема — твърдо отсече Лори. — Но отговорът ми е отрицателен…
— Не се ядосвай — вдигна ръце Лу. — Просто искам да знам на каква почва стоят нещата… — Стана от стола и добави: — Ще направя каквото мога, за да му помогна. От приказките ти е ясно, че човекът наистина има нужда от помощ…
— Благодаря ти, Лу — отново го прегърна Лори. — Ще му кажа да ти се обади…
Детективът напусна кабинета и взе асансьора за приземния етаж. Там се отби да види сержант Мърфи, който беше прехвърлен на щат към Съдебна медицина. Поговориха си известно време за бейзбол, после Лу седна на стола на сержанта, качи краката си върху бюрото и тихо подхвърли:
— Ще те питам нещо, Мърф… Какво ти е мнението за Джак Степълтън, един от новите доктори тук?
Успял да се измъкне от аптеката, Джак тича четири пресечки без спиране. Когато най-сетне намали ход, до слуха му достигна протяжния вой на полицейски сирени. Надяваше се Чадъра да се е оправил по някакъв начин.
Започна да крачи, пулсът и дишането му бавно се върнаха в нормалните граници. Но тялото му продължаваше да трепери. Макар да продължи само секунди, инцидентът в магазина го разтърси не по-малко от онова, което беше станало в парка. Не можеше да приеме факта, че вече за втори път правеха опит да го премахнат.
Сирените се усилиха. Джак забави крачка и се запита дали не трябва да се върне при магазина и да помогне на евентуалните ранени. После в главата му изплува предупреждението на Уорън да не контактува с полицията. Младежът се оказа прав по отношение на охраната. Ако не беше Чадъра, Джак вече щеше да е безжизнен труп.
Прониза го силна тръпка. Доскоро изобщо не му пукаше дали ще живее или ще умре. Но сега, надникнал в очите на смъртта не един, а цели два пъти, той се чувстваше различно. Искаше да живее. Това желание беше в основата на въпросите, които бавно се оформиха в съзнанието му. Защо „Черните крале“ искат да го убият? Кой им плаща? Дали не си въобразяват, че той знае нещо, или поръчката за ликвидирането му е свързана единствено с подозренията му по отношение на заразите в „Манхатън Дженерал“?
Нямаше отговор на тези въпроси, но второто покушение сочеше ясно, че подозренията му са били основателни. Сега трябва да ги докаже и нищо повече…
Неусетно се озова пред някаква друга аптека — малка, но истинска. Бутна вратата и се насочи към щанда. Зад него стоеше собственикът, на ревера му имаше табелка, на която пишеше просто „Хърман“.
— Имате ли римантидин?
— Беше тук, когато надникнах за последен път — отвърна с усмивка Хърман. — Но се дава само с рецепта…
— Аз съм лекар, трябва ми само бланка — каза Джак.
— Мога ли да видя някакъв документ, моля?
Джак му показа лиценза си за практикуване в щата Ню Йорк.
— Какво количество желаете?
— Такова, което ще ми стигне поне за две седмици… Защо не отброите петдесет таблетки? По-добре да ми останат, отколкото да не достигнат, нали?
— Добре — кимна Хърман и се залови за работа.
— Колко време ще отнеме?
— Колкото да преброя петдесет хапчета — отвърна човекът.
— В предишната аптека ми казаха, че ще отнеме двадесет минути — подхвърли Джак.