Обратният път не донесе нищо ново. На няколко пъти бе на прага да предприеме някакви действия, но не посмя. Или куражът беше започнал да го напуска, или просто нямаше достатъчно сили. Белезниците щракнаха около тръбата, а в душата му се настани черно отчаяние. Изпита чувството, че е пропуснал и последния шанс да спаси живота си.
— Искаш ли супа? — попита Терез. Въпросът й беше предназначен за Ричард.
— Не съм гладен — промърмори онзи. — Ще изпия още два аспирина, защото имам чувството, че ме е прегазил камион…
— И аз не съм гладна — въздъхна Терез. — Това май не е обикновена настинка, защото и аз имам температура. Мислиш ли, че е нещо опасно?
— Явно сме се заразили от Джак, но неговият организъм е по-здрав — промърмори Ричард. — Но на лекар можем да отидем чак утре следобед, след посещението на Туин. Кой знае, може пък да поспим и да се оправим…
— Дай и на мен един-два от тези аспирини — рече Терез.
Изпиха хапчетата и се върнаха в дневната. Ричард се зае да разпалва почти угасналия огън, а Терез се изпъна на дивана. Скоро и брат й стори същото. И двамата изглеждаха крайно изтощени.
Джак беше абсолютно сигурен, че са пипнали смъртоносния вирус. И се изправи пред известни морални проблеми. Главният от тях беше свързан с римантадина в джоба му, който очевидно би могъл да забави развитието на болестта у похитителите му. Но дали да го сподели с тях, за да спаси живота им, докато те са твърдо решения да отнемат неговия? Освен това бяха виновни за смъртта на доста други хора… Нима им дължи състрадание, нима трябва да спази хипократовата клетва и да се бори за живота на коравосърдечни убийци?
Не изпитваше никакво злорадство от справедливото възмездие. Ситуацията беше такава, че ако сподели лекарството си с тях, имаше съвсем реална опасност те да му го отнемат и да го оставят под ударите на вируса. В крайна сметка щяха да получат точно това, което искат — той да умре, но не от техните ръце…
От гърдите му се откъсна тежка въздишка. Всъщност, избор нямаше. Невземането на решение също беше решение, при това със съвсем конкретни последици…
Около девет дишането и на двамата стана трудно, прекъсвано от чести пристъпи на суха кашлица. Състоянието на Терез беше по-тежко от това на Ричард. Към десет тя се събуди, простена и повика брат си.
— Какво има? — замаяно попита Ричард.
— Чувствам се по-зле — прошепна. — Имам нужда от аспирин и малко вода…
Ричард стана и с олюляване се насочи към кухнята. Подритна краката на Джак, които препречваха пътя му, напълни една чаша с вода и се върна в стаята.
Терез се надигна до седнало положение, изпи водата и избърса устни с длан. В движенията й липсваше координация.
— При това положение, май ще е по-добре да се върнем в града още тази вечер — прошепна тя.
— Не става — поклати глава Ричард. — Трябва да изчакаме Туин. А и аз съм толкова сънлив, че не бих могъл да шофирам…
— Аз също — въздъхна Терез и легна обратно. — Тази кашлица буквално ми разкъсва дробовете…
— Опитай се да заспиш — посъветва я Ричард. — Ще оставя водата ей тук, до главата ти…
— Благодаря — промърмори Терез.
Ричард се просна на своя диван, придърпа одеалото до шията си и изпусна една дълбока въздишка.
Времето бавно се точеше. Дишането на двамата ставаше все по-трудно. Към десет и половина Джак отбеляза, че Терез си поема дъх с цената на огромни усилия. Посинелите й устни се виждаха дори от мястото му под мивката. Защо не се буди? — учуди се той. Вероятно аспиринът е свалил температурата й…
В крайна сметка чувството му за дълг победи. Вдигна глава и повика Ричард. Накара го да погледне сестра си, която ставаше все по-зле.
— Млъквай! — изкрещя между два пристъпа на кашлица лаборантът.
Джак се подчини и мълча още половин час. След това се появиха кратките пукащи звуци при всяко вдишване от страна на Терез — безспорен признак за остро нарушение на дихателната дейност.
— Ричард! — извика той. — Състоянието на Терез става опасно!
Отговор нямаше.
— Ричард!
— Какво? — замаяно се обади онзи.
— Сестра ти трябва да бъде закарана в болница, при това веднага!
Ричард не отговори.
— Предупреждавам те! — извика Джак. — Лекар съм и зная какво говоря! Ако не вземеш незабавни мерки, вината ще бъде изцяло твоя!
Това очевидно притисна някакъв нерв у Ричард и той скочи на крака, треперещ от гняв.
— Моя ли? — изкрещя той. — А кой ни натресе шибания бацил? — Очите му бясно зашариха наоколо. Явно търсеше револвера, оставен неизвестно къде след посещението на Джак в тоалетната.