Колийн направи знак на сътрудничката си да излезе, взе един стол и го постави пред Терез.
— А на нас ни трябва повече директна намеса от твоя страна! — обяви тя.
Терез кимна с глава. Това беше вярно, но тя се чувстваше някак парализирана.
— Работата е там, че не мога да се настроя на творческа вълна — въздъхна тя. — Особено сега, когато над главата ми като дамоклиев меч виси проблемът с президентския пост!
— А аз мисля, че мислиш прекалено много за този проблем — отсече Колийн. — И си се превърнала в топка от нерви!
— Не ми казваш нищо ново…
— Я ми кажи кога за последен път ходи на вечеря с приятели и си ударила едно-две питиета? — попита Колийн.
— За такова нещо не съм имала време от месеци — усмихна се Терез.
— Така и предполагах. Нищо чудно, че творческите ти идеи са пресъхнали. Трябва да се отпуснеш, дори и само за няколко часа…
— Наистина ли мислиш така? — вдигна вежди Териз.
— Абсолютно — кимна Колийн. — Довечера ние с теб ще отидем да хапнем някъде, ще му ударим и по едно питие. А после дори ще направим опит да не говорим за реклама…
— О, не знам — поклати глава Терез. — С тези нови срокове…
— Точно новите срокове имам предвид — тръсна глава Колийн. — Заради тях ни е нужно да проветрим главите си, след което ще имаме доста по-голям шанс да измислим нещо свястно. Затова престани да се опъваш и хич не помисляй да отказваш!
ОСМА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 16:35 часа
Джак прекара планинския си велосипед между двете катафалки, паркирани пред рампата, натисна здраво педалите и връхлетя направо в моргата. При нормални обстоятелства би слязъл от колелото, но в момента бе в плен на лошото настроение.
Опря превозното си средство на стената в близост до купчината ковчези за остров Харт, заключи го и се понесе към асансьорите. Махна с ръка на Сал Д’Амброзио, който беше седнал в малката канцелария.
— Чет, как си, момчето ми? — попита той след като отвори вратата на малкия офис на петия етаж.
Чет остави писалката и вдигна глава.
— Какво правиш? Целият град се изреди да те търси!
— Забавлявам се — отвърна Джак, съблече коженото яке и го окачи на облегалката на стола. Очите му пробягаха по купчините папки на бюрото, после се спряха върху кошчето за новопристигнали материали, плътно запълнено с лабораторни анализи и патологически заключения.
— На твое място не бих се чувствал толкова самодоволен — подхвърли Чет. — Един от посетителите тук беше самият Бингъм. Каза да ти предам да се отбиеш в кабинета му в момента, в който се появиш!
— Прекрасно — въздъхна с престорено удовлетворение Джак. — Бях започнал да се опасявам, че тоя тип ме е забравил…
— „Тоя тип“ никак не изглеждаше щастлив — предупредително го изгледа колегата му. — Калвин също се отби и изрази желание да те види. Стори ми се, че от ушите му излиташе дим…
— Без съмнение е искал да си плати десетте долара, които изгуби на бас — ухили се Джак, стана и потупа Чет по рамото: — Не се безпокой за мен, аз имам силен инстинкт за оцеляване…
— Не можеш да ме заблудиш — отвърна с въздишка Чет.
Джак взе асансьора за долните етажи и се запита какво го очаква при Бингъм. Откакто беше постъпил на работа в Патологическия център почти не беше контактувал с директора. Всичките ежедневни проблеми решаваше Калвин.
— Влезте направо — промърмори госпожа Санфорд без да отмества очи от клавиатурата пред себе си. А Джак се запита как е разбрала, че в канцеларията се е появил именно той.
— Затвори вратата! — хладно нареди доктор Харолд Бингъм.
Джак се подчини. Кабинетът на директора беше просторен, с масивно писалище и старомодни венециански капаци на прозорците. В дъното имаше широка лабораторна маса с микроскоп, поставена пред висока библиотека с остъклени рафтове.
— Седни — каза Бингъм.
Джак се подчини.
— Не съм сигурен, че те разбирам — започна с тих, но заплашителен глас директорът. — Днес си обявил една гениална диагноза, след което по най-глупав начин решаваш да запознаеш със случая преките ми началници. Това означава, че или си напълно аполитичен тип, или в душата ти се крие неосъзнат стремеж към самоунищожение…
— Може би някаква комбинация между двете — отвърна Джак.
— Освен това си и нагъл — хладно отбеляза Бингъм.
— Част от неосъзнатия стремеж към самоунищожение — леко се усмихна Джак. — Другата му част е честността…
Бингъм поклати глава. Човекът насреща му очевидно се опитваше да го извади от равновесие.