— Междувременно имам една молба — рече Джак.
— Каква молба?
— Дължите ми десет долара и бих искал да си ги получа.
Калвин смаяно го изгледа. Очевидно се удивляваше на нахалството му. В крайна сметка извъртя туловището си върху стола, измъкна портфейла от задния си джоб и му подаде банкнота от десет долара.
— Надявам се, че ще имам случай да си ги върна — изръмжа той.
— С удоволствие — ухили се Джак, прибра банкнотата в джоба си и взе асансьора за петия етаж. В кабинета си завари Лори, седнала странично върху бюрото на Чет. В очите и на двамата се четеше загриженост.
— Какво стана? — попита Чет.
— Как какво? — отвърна с въпрос Джак и се обърна странично, за да се промъкне до стола си.
— Още ли си на работа тук?
— Май, че да — промърмори Джак и започна да преглежда новопристигналите рапорти.
— Няма да е зле да внимаваш — рече Лори, слезе от бюрото на Чет и тръгна към вратата. — По време на изпитателния срок могат да те уволнят когато пожелаят…
— Бингъм вече ми го напомни — направи физиономия Джак.
Лори се спря на прага, поколеба се за момент, после рече:
— Мен също щяха да ме уволнят по време на изпитателния срок…
— Така ли? — вдигна глава Джак.
— Ставаше въпрос за онези случаи на свръхдоза наркотици, за които ти споменах сутринта… Имах лошия шанс да изразя мнение, противоположно на мнението на Бингъм…
— Това е част от дългата история, за което също спомена, така ли? — пожела да узнае Джак.
— Точно така — кимна младата жена, вдигна ръка и доближи палеца до показалеца си: — Бях на ей толкова от уволнението… Допуснах грешката да не приема сериозно заплахите на Бингъм. Не бих искала и ти да повториш грешката ми…
Чет едва изчака Лори да излезе и поиска да чуе дума по дума разговора на Джак с директора. Джак му го предаде, като не пропусна оплакванията на кмета и главния комисар по здравеопазването.
— Лично от теб ли са се оплакали? — попита Чет.
— Вероятно — кимна Джак. — Ето как се отплащат за самарянството ми…
— Но какво точно си направил, за Бога? — изгледа го колегата му.
— Бях дипломат, както винаги — отвърна Джак. — Задавах въпроси и правех предложения…
— Ти си луд! — въздъхна Чет. — За какво всъщност опря до уволнение? Какво искаш да докажеш?
— Нищо — сви рамене Джак.
— Не те разбирам…
— Май никой не ме разбира — въздъхна с престорена покруса Джак.
— Всичко, което зная за теб, се изчерпва с факта, че някога си бил офталмолог, а в момента живееш в Харлем и играеш уличен баскетбол — направи кратко резюме Чет. — С какво друго се занимаваш?
— Горе-долу с нищо друго — сви рамене Джак. — Ако не броим работата ми тук, разбира се…
— А как се развличаш? — попита Чет. — В смисъл, имаш ли социални контакти? Например приятелка, ако ми позволиш подобен въпрос…
— Не съвсем — поклати глава Джак.
— Да не би да си педераст?
— Не съм. Просто от известно време насам ми липсва желание…
— Ясно — кимна Чет. — Сега разбирам защо се държиш толкова шантаво. И искам да вземеш съответните мерки. Довечера ние с теб ще отидем да похапнем някъде, може и да пийнем по едно-две… В моя квартал има една много приятна кръчма. Ще си поговорим на спокойствие…
— Никога не говоря за себе си — предупреди го Джак.
— Добре де, никой не те кара да говориш за себе си — кимна колегата му. — Излизаме да си пийнем и толкоз. Според мен имаш остра нужда от нормални човешки контакти…
— Какво означава „нормални човешки контакти“? — попита Джак.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Сряда, 20 март 1996 год. 22:15 часа
Чет се оказа решителен човек. Категорично отхвърли всякакви протести и успя да се наложи. В крайна сметка Джак прекоси с колелото си Сентрал Парк и се появи пред входа на един италиански ресторант на Второ авеню.
Хапнаха, след което Чет настоя да изпият по едно питие. Джак отстъпи, вероятно поради факта, че колегата му настоя да плати вечерята. Но сега, изкачили няколкото стъпала към бара, той изведнъж бе обзет от колебание. В продължение на няколко години си беше лягал в десет, за да стане в пет. В момента беше десет и четвърт, на всичкото отгоре в корема му се поклащаше съдържанието на половин бутилка вино, което бяха изпили по време на вечерята. Чувстваше се отпаднал, приспа му се.
— Не съм сигурен, че ще вляза — промърмори той.
— Стига де, вече сме тук — погледна го умолително Чет. — Ще пием само по една бира…
Джак изви врат и огледа стената над бара. Беше гола.
— Няма ли име тая кръчма?
— Има, как да няма — успокоително рече Чет. — Викат й „Тържището“… — Отвори вратата и добави: — Хайде, вкарай си задника вътре!