— Хайде, успокойте се — рече Чет и застана между двамата. — Нека си контактуваме като нормални хора…
— Мисля, че е време да се прибирам — изпъна рамене Терез.
— Няма да мърдаш оттук! — заповяда Колийн, извърна се към Чет и добави: — Напрегната е като струна и затова я помолих да се отбием тук… Просто, за да се отпусне мъничко… Иначе само работата й е в главата!
— Съвсем като Джак — усмихна се Чет. — Той е един абсолютно асоциален тип.
Разговаряха така, сякаш са сами. А Терез и Джак стояха редом, гледаха в противоположни посоки и явно се чувстваха глупаво.
Чет и Колийн поръчаха по още едно питие и продължиха да одумват приятелите си.
— Социалните контакти на Джак се изчерпват с играта на уличен баскетбол в един не особено безопасен квартал — усмихнато подхвърли Чет. — Партньорите му са истински убийци!
— И това е нещо — отвърна Колийн. — Защото Терез дели жилището си с няколко осемдесетгодишни старци и най-голямото й забавление в неделя следобед е да отиде да изхвърли боклука!
Разсмяха се, отпиха по глътка бира и най-сетне смениха темата. Заговориха за някаква пиеса на Бродуей, която и двамата харесваха.
Джак и Терез си размениха по един бегъл поглед, после всеки се вторачи в чашата пред себе си.
— Чет спомена, че сте доктор — обади се най-сетне Терез. Тонът й беше значително по-мек. — Имате ли някаква специализация?
Джак обясни с няколко думи какво означава съдебна патология, а Чет побърза да се намеси.
— Радвате се на компанията на бъдещо светило в посочената област — обяви той. — Днес Джак постави една наистина изумителна диагноза. Противно на общото мнение, той доказа, че става въпрос за чумен бацил!
— Тук, в Ню Йорк? — погледна го разтревожено Колийн.
— В „Манхатън Дженерал“ — кимна Чет.
— Господи, преди известно време лежах там! — възкликна Терез. — Но чумните бацили се срещат изключително рядко, нали?
— Определено — отвърна Джак. — В Съединените щати има по няколко случая годишно, но само в пущинаците на Дивия Запад и винаги през лятото…
— Те са силно заразни, нали? — попита Колийн.
— Да — кимна Джак. — Особено в пневмотичната им разновидност, от която е починал пациентът, за когото става въпрос.
— Не се ли страхувате от зараза? — попита Терез, после двете с Колийн неволно направиха крачка назад.
— Не, няма такава опасност — леко се усмихна Джак. — Ако сме се заразили, досега да сме развили тежка бронхопневмония и да сме на легло… Излишно е да бягате в другия край на бара…
Двете жени смутено се върнаха по местата си.
— Има ли опасност от епидемия, тук, в града? — попита Терез.
— Ако чумният вирус порази гризачите и най-вече плъховете — кимна Джак. — И ако плъховете носят достатъчно количество бълхи… Бих казал, че при тези условия бедните квартали на града вероятно ще имат проблеми. Но шансовете за това са малки. За последен път истинска чумна епидемия в САЩ е имало през 1919 година, при която са регистрирани само 12 случая въпреки, че говорим за пред-антибиотиковата ера. Не очаквам сериозна епидемия днес, още повече, че в „Манхатън Дженерал“ гледат на проблема с необходимото внимание…
— Надявам се, че вече сте уведомили медиите — рече Терез.
— Не съм — поклати глава Джак. — Това не е моя работа.
— Но не трябва ли да се сигнализира обществеността?
— Мисля, че не трябва — отвърна Джак. — Медиите ще превърнат случая в сензация и това само ще усложни нещата. Самото споменаване на думата „чума“ може да породи паника, а паниката е лош съветник…
— Може би сте прав — замислено промълви Терез. — Но според мен, ако хората са предупредени за опасността от чума, те ще се чувстват различно и ще вземат съответните мерки.
— Това е чисто академичен въпрос, тъй като медиите рано или късно ще научат за случая — въздъхна Джак. — И тогава гледайте какво става…
— Хайде да сменим темата — обади се Чет. — Вие с какво се занимавате, момичета?
— С творческите проблеми на една доста известна рекламна агенция — отвърна Колийн. Терез е директор по творческите въпроси…
— Много впечатляващо — промълви Чет.
— И по едно странно съвпадение на нещата, в момента се занимаваме именно с медицината…
— Как по-точно? — вдигна глава Джак.
— Един от най-големите ни клиенти е „Нешънъл Хелт“ — отвърна Терез. — Предполагам, че сте чували за тази корпорация…
— За нещастие да — отвърна с равен глас Джак.
— Май имате нещо против факта, че работим за тях — продължително го изгледа Терез.
— Може би — промърмори Джак.
— Мога ли да попитам защо?
— Аз съм против рекламата в медицината — отвърна Джак. — Особено против тази реклама, която ни предлагат новите конгломерати в областта на здравеопазването…