— Защо от болницата не ми казаха нищо?
— Това не знам. Предполагам, че са ви посъветвали да вземате антибиотици…
— Вече започнах — отвърна с въздишка Хард. — Но се безпокоя от това, което казахте за кучето. Би трябвало да ме предупредят…
— Искам да си изясня и един друг въпрос — рече Джак. — Доколкото разбрах, напоследък жена ви не е предприемала далечни пътувания, нали така?
— Точно така. Бременността й не беше от леките, тъй като имаше проблеми с гръбначния стълб. Не сме ходили никъде, с изключение на едно пътуване до Кънектикът, където имаме къща…
— Кога беше това?
— Преди десетина дни — отвърна Морис Хард. — Сюзън обичаше да ходим там…
— За извънградска къща ли става въпрос?
— Да. Притежаваме имение от около седемдесет акра, поляни и гора. Много е красиво… Имаме си дори езеро.
— Жена ви имаше ли навик да се разхожда из гората?
— Това беше основното й забавление — отвърна Морис. — Обичаше да храни сърните и зайците…
— Много зайци ли има там? — попита Джак.
— Знаете как е при зайците… Винаги изпитвам чувството, че са повече от предишния път. През пролетта и лятото са толкова много, че изяждат дори цветята в градината…
— А да сте имали проблеми с плъхове?
— Не — отвърна озадачено Морис. — Това важно ли е?
— Човек никога не знае — неопределено отвърна Джак. — Да ми кажете нещо за госта си от Индия?
— А, господин Швинашан… Той е от Бомбай, мой делови партньор. Гостува ни около седмица…
Джак си спомни за чумната епидемия, обхванала Бомбай през 1994 година.
— Да сте забелязал у него някакви здравословни проблеми?
— Не.
— Защо не му завъртите един телефон? — предложи Джак. — Бих искал да зная дали наистина е добре…
— Няма проблеми — съгласи се Морис. — Но нима мислите, че може да има нещо общо? Все пак беше при нас преди цели три седмици…
— Признавам, че случаят е доста объркан — въздъхна в слушалката Джак. — Чувствам се длъжен да изследвам всяка възможна следа. Случайно да се познавате с човек на име Доналд Нодълман?
— Не, кой е той? — отвърна с въпрос Морис Хард.
— Първата жертва на чумата — поясни Джак. — Пациент на „Манхатън Дженерал“, лежал на един и същи етаж с жена ви… Питам се дали тя случайно не го е посещавала…
— На етажа на гинекологията? — изненада се Морис.
— Там са разположени две отделения. Нодълман е лежал във „Вътрешни болести“ с диабетни проблеми.
— А къде е живял?
— В Бронкс.
— Съмнявам се — проточи Морис. — Не познаваме никого в Бронкс…
— Един последен въпрос — рече Джак. — Жена ви да е посещавала болницата в седмицата преди да бъде приета за раждане?
— Тя ненавиждаше болниците — отвърна съпругът. — Доста трудно я убедих да постъпи там, дори когато започнаха контракциите…
Джак благодари и прекъсна разговора, но веднага след това започна да набира друг номер.
— А сега на кого звъниш? — не пропусна да се заинтересува Чет.
— На мъжа на първия случай тази сутрин — отвърна Джак. — За него поне сме абсолютно сигурни…
— Защо не оставиш тая работа на хората от информацията?
— Защото не знаят какво да питат… Всъщност, и аз не знам какво точно търся. Имам чувството, че нещо ми липсва, но не зная какво е… Освен това съм обзет от любопитство… Колкото повече мисля за чумата — през март и при това насред Ню Йорк, толкова по-странен ми се струва този факт.
Състоянието на господин Хари Мюлер се оказа плачевно в сравнение с това на Морис Хард. Човекът беше наистина разбит от тежката загуба и изпитваше трудности в говора, въпреки искреното си желание да помогне. А Джак си напомни да бъде кратък и набързо уточни сведенията на Джанис относно домашните животни и евентуалните пътувания. После попита дали жертвата е имала контакт с Доналд Нодълман.
— Сигурен съм, че жена ми не е познавала този човек — отвърна Хари Мюлер. — Тя поначало не обичаше да контактува с болните…
— Отдавна ли работеше в централното снабдяване? — попита Джак.
— От цели двадесет и една години — отвърна Мюлер.
— Някога да се е оплаквала от болести, прихванати в службата?
— Не, ако не броим един-два случая на грип, лепнати от колежки…
— Благодаря ви, господин Мюлер, много ми помогнахте — приключи разговора Джак.
— Катрин без съмнение би одобрила желанието ми да ви помогна — отвърна човекът. — Тя беше добра жена…
Джак прекъсна разговора и нервно забарабани с пръсти върху бюрото. Беше видимо развълнуван.
— Никой няма представа за какво по дяволите става въпрос! — промърмори той. — Включително и аз…
— Наистина е така, но не виждам защо толкова се вълнуваш — обади се Чет. — Тежката артилерия вече заема позиции. Доколкото разбрах, на днешните аутопсии е присъствал самият главен епидемиолог…