— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — остро попита той.
— Имам предвид случая Сюзън Хард — поясни Джак. — Онзи, за който се обзаложихме на десет долара — двойно, или нищо…
— Какво!? — смаяно ги изгледа Бингъм. — Комар ли се играе в този институт?
— Не, шефе — успокоително промърмори Калвин. — Става въпрос за един специфичен случай, по който мненията ни бяха различни…
— Дано да е така! — изгледа го с присвити очи Бингъм. — Не искам да чувам за никакви залози и други подобни глупости, особено когато става въпрос за диагнози! Има си хас това да стигне до ушите на репортерите! Направо ще ни разкъсат!
— Нека се върнем на случая Хард — подхвърли Джак, който не искаше да изпуска инициативата. — Признавам, че отскочих до болницата с надеждата да получа някаква идея от тамошната лаборатория. Но не се получи… Моля за съвет, защото не зная как да процедирам оттук нататък… — За момента най-главното беше да отвлече вниманието на Бингъм от въпроса със залозите. А после щеше да си плати на Калвин, при това с лихвите…
— Аз също съм объркан — рече с въздишка Бингъм. — Едва вчера ти казах да си налягаш парцалите и да не мърдаш оттук! На главата ти има цял куп заключения! Да не говорим, че изрично ти забраних да ходиш в „Манхатън Дженеръл“!…
— Не съм забравил, шефе — сговорчиво кимна Джак. — Но мислех, че забраната важи само за посещения от личен характер, а тук става въпрос за работата ни!
— Тогава как по дяволите си успял да изкараш от нерви онзи администратор? — ревна Бингъм. — Знаеш ли, че за втори път се е оплакал в кметството? Кметът ми се обади и много любезно пожела да узнае дали не страдаш от някакво психическо заболяване, а след това попита аз ли съм луд, за да назначавам чешити като теб!
— Дано сте го убедил, че и двамата сме напълно нормални — промърмори Джак.
— На всичкото отгоре продължаваш да се държиш нахално! — зачерви се от гняв директорът.
— Честно ще ви призная, че нямам представа защо се ядоса онзи администратор — не му обърна внимание Джак. — Вероятно се е побъркал от тази чумна зараза… Направи ми впечатление, че и подчинените му се държат доста странно…
— За теб всички се държат странно!
— Не всички — поклати глава Джак. — Но имам чувството, че нещо става…
Бингъм хвърли един безпомощен поглед към Калвин, който извъртя очи и сви рамене. Явно не разбираше за какво намеква този опърничав патолог.
— Слушай какво ще ти кажа! — изръмжа Бингъм, отново насочил вниманието си към Джак. — Не ме тласкай към крайни мерки! Ти си умен човек и добър специалист, чака те добро бъдеще. Но те предупреждавам, че ако не изпълняваш моите заповеди и продължаваш да всяваш смут където ти хрумне, ще бъда принуден да те уволня! Ясно ли е?
— Напълно — кимна Джак.
— Тогава се връщай на работа, защото скоро ще започне редовното ни седмично заседание!
Джак не чака втора покана и побърза да изчезне. За момент Бингъм и Калвин запазиха мълчание, всеки потънал в мислите си.
— Странна птица — промърмори най-сетне директорът. — Не мога да го разбера…
— Аз също — въздъхна Калвин. — Спасява го единствено фактът, че работи като вол и има мозък в главата си. Страшно всеотдаен тип. Винаги е готов за допълнителна аутопсия, независимо колко натоварен е бил…
— Тъкмо по тази причина се въздържах да не го уволня моментално — кимна Бингъм. — Но откъде идва този невероятен хъс? Положително си дава сметка, че обижда и унижава ред хора, но явно не му пука от това. У него има нещо саморазрушително, нали?
— Така е — рече Калвин. — Понякога имам чувството, че това е гняв. Но какво го е породило, към кого е насочен този гняв? Нямам никаква представа. Няколко пъти опитвам откровен разговор, но без никакъв успех. Все едно да стиснеш камъка и той да пусне вода…
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Четвъртък, 21 март 1996 год. 20:30 ч.
Терез и Колийн слязоха от таксито на пресечката между Осемдесет и осма и Осемдесет и девета улица и се насочиха към входа на ресторант „Илейнс“. Шофьорът им не успя да спре точно отпред поради няколкото лимузини, паркирани на втори ред върху платното.
Колийн забави крачка под брезентовия навес, свали връхната си дреха и се завъртя на високите си токчета:
— Как ти изглеждам?
— Страхотно! — съвсем искрено отвърна Терез. Приятелката й най-сетне се беше разделила с тениската и джинсите, на тяхно място бе облякла черна рокля с изчистена линия, която подчертаваше великолепния й бюст. В сравнение с нея Терез се чувстваше като някаква смотана чиновничка, тъй като не намери време да се преоблече и беше с костюмчето, с което ходеше на работа.