Вкара колелото вътре и го опря на стената. Свали сакото си, преметна го през кормилото и пристъпи към бюрото. Чекмеджетата бяха измъкнати, а съдържанието им — разпиляно на пода. Най-отгоре се виждаше албум със снимки. Джак се наведе да го вземе, от устата му излетя въздишка на облекчение. Снимките бяха непокътнати. Този албум беше единственото притежание, на което държеше.
Внимателно го постави на прозоречния перваз и се прехвърли в спалнята. И тук цареше същият безпорядък. Дрехите му бяха извадени от гардероба и разхвърляни по пода.
Състоянието на банята не се различаваше от това на останалите помещения. Съдържанието на шкафчето за лекарства беше изсипано направо във ваната.
Джак се насочи към кухнята и щракна електрическия ключ, очаквайки също да я завари наопъки. От устата му се откъсна изненадано възклицание.
— Започнахме да се чудим къде се бавиш — рече един едър негър, настанил се зад масата. Беше облечен в черно кожено облекло, включително ръкавици и черно таке на главата. — Бирата ти свърши и това ни прави нервни…
В помещението имаше още трима души, облечени по същия начин. Единият беше седнал на прозоречния перваз, а другите двама стояха вдясно, облегнати на кухненските шкафове. Върху масата лежеше истински боен арсенал, който включваше дори автомат.
Стреснат от присъствието на тези мъже в дома си, Джак само поклати глава. И преди го бяха ограбвали, но никой не беше оставал да си пие бирата.
— Защо не седнеш? — покани го големият негър.
Джак се поколеба. Вратата към хола беше отворена, може би ще успее да избяга преди тези бандити да хванат оръжието. Колебанието му продължи само секунда.
— Хайде, мърдай! — прогърмя онзи зад масата. — Пренеси си насам белия задник!
Джак неохотно се подчини и вдигна глава към неканения гост.
— Имам желание да се разберем по цивилизован начин — увери го негърът. — Казвам се Туин, а онзи там е Реджиналд — махна към прозореца той.
Джак неволно извърна глава по посока на Реджиналд. Беше захапал клечка за зъби, устните му издаваха шумни засмукващи звуци. В очите му се четеше презрение. Макар и не толкова мускулест като Туин, и той беше от неговата категория. На могъщия му бицепс беше татуиран надпис „Черните крале“.
— Реджиналд е много ядосан, защото в шибания ти апартамент няма нищо — продължи Туин. — Как е възможно в днешно време да нямаш дори телевизор? Част от сделката беше да вземем каквото ни харесва…
— За каква сделка говориш? — изгледа го Джак.
— Ще ти кажа — кимна негърът. — Предложиха ни малко дребни пари да дойдем тук и да те пораздрусаме… Подчертавам САМО да те пораздрусаме, въпреки артилерията на масата… Предполагам, че става въпрос за сплашване. Не знам подробности, но май си създал неприятности на хората в някаква болница… Аз трябва да ти напомня да си гледаш работата, а тях да оставиш да си гледат своята… Светна ли ти под шапката? Защото аз не съм много наясно за какво точно става въпрос… За пръв път ми се случва да върша такава работа.
— Мисля, че разбирам — кимна Джак.
— Радвам се — кимна Туин. — В противен случай щях да бъда принуден да ти строша някой и друг пръст… По принцип не бива да ти причиняваме тежки повреди, но почне ли веднъж Реджиналд, никой не може да го спре. Особено когато е ядосан… Трябва да го успокоиш по някакъв начин. Сигурен ли си, че наистина нямаш телевизор? Може да си го скрил някъде…
— Домъкна някакво колело — обади се единият от двамата зад вратата.
— Какво ще кажеш, Реджиналд? — лениво изви врат Туин.
— Искаш ли това колело?
Раджиналд протегна врат по посока на хола и леко сви рамене.
— Мисля, че извади късмет — промърмори Туин и се изправи.
— Кой ви плаща за всичко това? — попита Джак.
— Стига де — ухили се Туин. — Нима наистина вярваш, че ще ти кажа? Но все пак съм впечатлен, че имаш кураж за такъв въпрос…
Джак понечи да зададе и друг, но юмрукът на Туин се стрелна напред и потъна в корема му. Ударът беше толкова силен, че тялото му отлетя назад и той се просна по гръб. Помещението заплува пред очите му, но все пак усети, че измъкват портфейла от задния джоб на панталоните му. Долови приглушен смях, после силен ритник в корема го накара да се превие на две. Стана му студено, светлината изведнъж се стопи…
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 март 1996 г. 23:45 ч.
Първото нещо, което усети, беше някакъв звън в главата. Бавно отвори очи. Погледът му попадна върху напукания таван в кухнята. Запита се какво по дяволите търси на пода и направи опит да се изправи. Остра болка в челюстта го принуди да се отпусне по гръб. После бавно си даде сметка, че пронизителният звън идваше от прикрепения на стената телефон, а не от главата му.