Претърколи се по корем и от тази позиция успя да се изправи на колене. Никога не беше изпадал в нокаут и сега се учуди на огромната слабост, която го бе обзела. Колебливо опипа брадичката си и с облекчение установи, че счупени кости няма. По същия начин провери и корема си. Болката не можеше да се сравнява с тази в челюстта, следователно там също липсваха вътрешни увреждания.
Телефонът продължаваше да звъни. Събра сили, вдигна ръка над главата си и успя да докопа слушалката. После седна на пода и опря гръб на кухненския шкаф.
— О, извинявай — промълви Терез в момента, в който чу гласа му. — Не биваше да ти звъня толкова късно…
— Колко е часът? — попита Джак.
— Почти дванадесет. Още сме в студиото и както винаги забравяме, че по това време нормалните хора спят… Исках да те попитам нещо във връзка със стерилизирането, но ще го отложим за утре. Извинявай, че те събудих…
— Всъщност не спях, а бях в безсъзнание — промърмори Джак. — Току-що се свестих на пода в кухнята…
— Това някаква шега ли е? — колебливо попита Терез.
— Де да беше… Заварих вратата на апартамента си разбита, но за зла участ крадците още бяха тук… Очевидно са ме пребили.
— Добре ли си? — разтревожено попита Терез.
— Май да — промърмори Джак. — Но имам чувството, че ми е счупен един зъб…
— И си бил в безсъзнание, така ли?
— Страхувам се, че е така. Все още се чувствам слаб…
— Слушай, искам да се обадиш в полицията, при това веднага! Аз тръгвам към теб!
— Чакай, чакай… Първо, полицията няма да направи нищо… Бяха четирима бандити, такива като тях има хиляди в този град…
— Не ми обяснявай, а позвъни в полицията! — прекъсна го с нетърпящ възражение тон тя. — След петнадесет минути съм при теб!
— Терез, този квартал е опасен — настоятелно промълви той. — Аз съм добре, няма смисъл да идваш!…
— Не искам повече приказки! — отсече младата жена. — Повикай полицията, аз тръгвам!
Слушалката онемя.
Джак поклати глава, но все пак набра 911. Обясни какво е станало, после отговори отрицателно на въпроса дали в момента се намира в опасност. Телефонистката го увери, че патрулът ще пристигне по най-бързия начин и прекъсна връзката.
Изправи се на все още омекналите си крака и бавно се насочи към дневната. В коридора очите му механично потърсиха колелото, но после си спомни, че бандитите бяха проявили желание да го вземат. Влезе в банята и оголи зъбите си срещу огледалото. Опипването с език излезе вярно — от левия преден резец липсваше малко парченце. Явно под кожената ръкавица на оня тип Туин е имало бокс…
За негова изненада полицията се появи само след десет минути. Бяха двама — чернокож на име Дейвид Джеферсън и латиноамериканец, представил се като Хуан Санчес. Изслушаха любезно патилата му, направиха протокол за липсващите вещи, включително планинския велосипед, след което му предложиха да отиде в участъка, за да разгледа албума със снимки на по-известните бандити в квартала.
Но Джак твърдо отказа. От Уорън знаеше, че бандите не се страхуват от полицията, която едва ли би могла да му осигури надеждна защита. По тази причина реши да не им казва всичко, но все пак беше доволен, защото изпълни молбата на Терез…
— Извинете за въпроса, докторе — обърна се на прага Дейвид Джеферсън. — Но защо живеете в подобен квартал? Белята ли си търсите?
— И аз си задавам същия въпрос — рече с въздишка Джак.
Притвори разбитата врата след полицаите и се облегна на рамката. Гледката на опустошеното жилище го накара да затвори очи. Щяха да са му нужни много усилия да го приведе в относителен ред, но сега просто нямаше сили за подобно начинание.
После някой почука и гърбът му усети вибрациите на тънките дъски. Беше Терез.
— Слава Богу, че си ти — промърмори тя, докато го заобикаляше. — Предупреждението ти за квартала се оказа вярно. Дори изкачването на тези стълби ме накара да примирам от страх. Положително щях да започна да крещя, ако някой друг беше отворил тази врата…
— Нали ти казах? — промърмори Джак.
— Я дай да те огледам — тръсна глава тя. — Къде е най-светло?
— Откъде да знам — сви рамене той. — Може би в банята… Терез го помъкна към банята и се зае с огледа.
— Имаш малка раничка над челюстта — обяви тя.
— Това не ме учудва — промърмори Джак и й показа счупения зъб.
— Но защо те пребиха? — вдигна вежди тя. — На герой ли си се правил?
— Напротив — въздъхна той. — Бях толкова уплашен, че направо се парализирах. Пребиха ме по поръчка. Нещо като предупреждение да стоя по-далеч от „Манхатън Дженерал“…