— Няма ли да си лягаш?
— Първо искам да се уверя, че си добре — отвърна тя и приближи лице към неговото: — Зениците ти ми изглеждат нормални…
— И на мен също — засмя се той. — Май наистина приемаш сериозно препоръките на онзи доктор…
— Не е зле и ти да сториш същото — тръсна глава тя. — Така или иначе бъди готов да те събудя…
— Май ще е по-добре да не споря — въздъхна Джак.
— Как се чувстваш в общи линии? — попита тя.
— Физически или психически? — усмихна се той.
— Психически — уточни тя. — За физическото ти състояние вече имам някаква представа…
— Честно казано, този инцидент здравата ме раздруса — стана сериозен той. — Зная достатъчно за подобни банди, за да се страхувам от тях…
— Затова те накарах да извикаш полицията — кимна Терез.
— Нещата не са ти ясни — поклати глава той. — На практика полицията изобщо не може да ми помогне… По тази причина не си направих труда да им съобщя нито имената на нападателите, нито вероятното име на самата банда… Няма да спечеля нищо, дори и да ги хванат… Бързо ще ги пуснат на свобода и тогава вече положително ще имам сериозни проблеми…
— В такъв случай какво възнамеряваш да правиш? — вдигна вежди тя.
— Предполагам, че ще се държа максимално далеч от „Дженерал“ — въздъхна Джак. — По този начин всички ще бъдат доволни, включително шефът… Мога да си върша работата и без да ходя там.
— Дано да е така — рече Терез. — Опасявах се, че ще приемеш това предупреждение като предизвикателство и пак ще се правиш на герой…
— Вече го каза… — промърмори Джак. — Но не се притеснявай, аз изобщо не съм герой…
— Ами велосипедните ти маратони из града? — побърза да го притисне Терез. — А нощните ти разходки из парка, а любимият ти квартал? Ето това ме притеснява… Не зная дали просто си нехаен към опасностите, или нарочно ги търсиш… Хайде, кажи кое от двете…
Джак се взря в бледосините й очи. Тази жена му задаваше въпроси, отговорите на които той беше избягвал старателно и напълно умишлено. Тези отговори бяха прекалено лични и засягаха само него… Не и в този случай, рече си със скрита въздишка той. Не и след неочакваната загриженост, която стопли сърцето му.
— Предполагам, че нарочно ги търся — тихо промълви той.
— Мога ли да попитам защо?
— Вероятно защото ми е все едно какво може да ми се случи… Имаше моменти, в които дори съм мислил за смъртта като за избавление. Преди няколко години страдах от дълбока депресия. Уж успях да я преодолея, но на моменти усещам, че пак е тук, някъде дълбоко в душата ми…
— Мога да те разбера, защото и аз съм имала проблеми с депресията — тихо отвърна Терез. — И твоята ли е свързана с конкретни събития?
Джак прехапа устни. Беше му неудобно да говори на тази тема, но вече не можеше да спре.
— Жена ми почина — промълви той. Нямаше сили да спомене и децата си.
— Много съжалявам — топло го погледна тя. — Аз пък изгубих единственото си дете…
Джак рязко извърна глава. Признанието на Терез докара сълзи в очите му. Изпусна въздуха от гърдите си и остана така още известно време, после погледът му бавно се завърна върху лицето на тази загадъчна жена. Вече беше убеден, че е доста по-различна от деловата личност, заемаща отговорна длъжност в динамична компания.
— Май ще се окаже, че ненавистта към дискотеките не е единственото общо нещо между нас — закачливо подхвърли той, опитвайки се да разведри атмосферата.
— Според мен и двамата сме емоционално наранени — отвърна сериозно Терез. — Което пък ни кара да се хвърляме в работата като луди…
— В това последното не съм много сигурен — поклати глава Джак. — Вече не държа на кариерата си така, както го правех някога… Така, както ти държиш на своята… За това вероятно са виновни всички тия промени, които настъпиха в системата на здравеопазването… и съсипаха моята работа.
Терез стана на крака, Джак стори същото. Бяха толкова близо един до друг, че усещаха топлината на телата си.
— Исках да кажа, че и двамата се страхуваме от емоционално обвързване — промълви тя. — Защото сме били наранени…
— С това съм съгласен — кимна Джак.
Терез целуна върховете на пръстите си и леко ги опря до устните му.
— Бъди готов — рече с лека усмивка тя. — След час-два ще дойда да те събудя…
— Не се чувствам удобно — направи гримаса той. — Създадох ти толкова неприятности…
— Аз пък се чувствам много добре в ролята на мама — разшири усмивката си тя. — Лека нощ!
Обърнаха се и всеки тръгна към стаята си. Гласът на Терез го спря точно когато се готвеше да затвори вратата.