— Един последен въпрос… — Защо живееш в онази отвратителна дупка?
— Предполагам защото имам чувството, че не заслужвам да бъда щастлив — отвърна след кратка пауза той.
Терез се замисли, после се усмихна и тръсна глава:
— Е, не би трябвало да очаквам, че отведнъж ще разбера всичко за теб… Лека нощ.
— Лека — отвърна Джак.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Събота 23 март 1996 г. 8:30 часа
Вярна на думата си, Терез действително влизаше да го буди през цялата нощ. Всеки път разговаряха в продължение на няколко минути, след което отново заспиваха. На сутринта Джак се събуди с противоречиви чувства в душата. Продължаваше да изпитва благодарност към грижите на Терез, но едновременно с това се чувстваше и някак смутен от нещата, които беше разкрил за себе си.
По време на закуската стана ясно, че и тя се чувства така. Вероятно по тази причина и двамата изпитаха облекчение, когато в осем и половина се разделиха на тротоара пред блока. Терез потегли към студиото за поредния маратонски работен ден, а Джак тръгна към апартамента си.
Бяха му необходими няколко часа, за да отстрани пораженията от визитата на „Черните крале“. Дори успя да поправи бравата на вратата с малкото инструменти, които му се намираха.
След това тръгна за моргата. Този уикенд беше свободен от дежурства, но искаше да отхвърли поне част от натрупаната писмена работа. Цял куп патологически заключения очакваха подписа му. Освен това искаше да провери дали през нощта са постъпили нови случаи на заразни болести от „Дженерал“. Страхуваше се, че ще се окаже именно така, тъй като в спешното отделение на болницата вече имаха нови болни от планинска треска.
Колелото му липсваше. Вероятно нямаше да издържи без него и щеше да се наложи да купува ново. Взе метрото, но не остана удовлетворен, тъй като се наложи да смени два влака. Нюйоркското метро е удобно за онези, които пресичат града от север на юг, но останалите дестинации са истински кошмар.
Наложи му се да върви пеша цели шест пресечки, въпреки смяната на подземните влакове. Някъде по пладне най-сетне се добра до патологическия център, мокър като мишка от ситния дъждец.
В почивните дни моргата изглеждаше по съвсем друг начин — тиха, пуста и дори някак спокойна. Джак влезе през главния вход и дежурният натисна бутона за достъп до приемното отделение. В едно от помещенията за разпознаване имаше хора, до слуха му достигнаха тихи ридания.
На стената беше окачен списъкът на дежурните патолози, които през уикенда бяха на повикване, между тях фигурираше и името на Лори. Редом с него висеше и един друг списък — на труповете, докарани през нощта. Видя едно познато име и сърцето му се сви. В четири през нощта бяха докарали Нанси Уигън! Предварителната й диагноза беше планинска треска…
Същата предварителна диагноза беше поставена на още два случая: Валери Шейфър, 33-годишна, и Кармен Шавес, 47-годишна. Вероятно именно те бяха двата подозрителни случая в спешното отделение на „Дженерал“…
Спусна се по стълбите и надникна в залата за аутопсии. Две от масите бяха заети. От мястото си не можеше да различи лицата на патолозите край тях, но съдейки по фигурите им, единият положително беше Лори.
Влезе в съблекалнята и започна да навлича предпазния костюм. След няколко минути се отправи към залата, използвайки входа откъм умивалнята.
— Хей, какво правиш тук? — учудено го изгледа Лори. — Би трябвало да се забавляваш някъде…
— Не успях — промърмори Джак и се наведе да погледне лицето на пациентката върху масата. Срещна безжизнения поглед на Нанси Уигънс и сърцето му се сви. Изглеждаше много млада — дори по-млада, отколкото беше в живота.
Побърза да отмести очи, но поведението му не убягна от вниманието на Лори.
— Познаваш ли я? — попита тя, безпогрешно усетила какви емоции го вълнуват.
— Бегло — отвърна Джак.
— Ужасно е, когато медици стават жертва на зараза от пациентите си — въздъхна Лори. — Преди малко аутопсирах една медицинска сестра, която се е заразила от вчерашния ти пациент.
— И аз си помислих така — кимна Джак. — А третият случай?
— Него го обработих пръв — отвърна Лори. — Служителка в отдел „Снабдяване“, нямам представа как е пипнала заразата…
— Разкажи ми за нея — рече Джак. — Дотук имах два случая от същия отдел. Чума и туларемия…
— Някой трябва сериозно да се заеме с тази работа — въздъхна Лори.
— Напълно съм съгласен с теб — кимна Джак и махна с ръка към Нанси. — Какво откри?
— Всичко сочи, че става въпрос за още един случай на планинска треска. Искаш ли да погледнеш?