Седна зад бюрото, разтърка слепоочията си и направи опит да се концентрира. Даваше си сметка, че отново започва да се вълнува, а това състояние винаги го беше водило до необмислени решения…
Най-сетне се успокои и придърпа купчината папки към себе си. Миг по-късно вече беше забравил всичко, потънал в работа…
До четири следобед успя да отхвърли значителна по обем писмена работа. Решил, че това е достатъчно за днес, той напусна института и се насочи към спирката на метрото. Настани се на едно свободно място сред мрачните, сякаш зомбирани пътници, и започна да обмисля покупката на нов велосипед. Беше наясно, че никога няма да свикне с придвижването под земята, като някаква къртица…
Скоро се прибра. Изкачи се до четвъртия етаж като вземаше стъпалата по две наведнъж. Изобщо не се смути когато завари някакъв пияница да спи на площадката между етажите, а просто го прескочи и продължи нагоре. Трябваше му физическо натоварва1 е — единственият начин да се освободи от натрупаното напрежение. Колкото по-бързо се озове на игрището за баскетбол, толкова по-добре…
Пред вратата спря и се поколеба. Ключалката изглеждаше в състоянието, в което я беше оставил. Пъхна ключа си в нея, открехна вратата и предпазливо надникна. Всичко изглеждаше наред. Усетил появата на топка в стомаха си, той пристъпи навътре и се насочи към кухнята. Тя също беше празна.
Прехвърли се в спалнята и започна да събира екипа си — широки гащета, поло с висока яка и тънко яке без ръкави. Преоблече се за секунди, после пристегна косата си с широка ластична лента и грабна топката, която стоеше на обичайното си място до леглото.
Когато времето беше хубаво, най-добрите мачове ставаха точно в събота надвечер. На площадката се събираха двадесет-тридесет души, готови за игра. Днешният ден не правеше изключение. Сутринта беше преваляло, но сега по небето нямаше нито едно облаче. Насочил се към телената ограда, Джак преброи четиринадесет човека около площадката. Това означаваше, че вероятно ще изчака поне един-два мача, преди да получи шанс за участие.
Поздрави с кимане няколкото познати физиономии. Тукашната етикеция не допускаше проявата на емоции. Остана до страничната линия доста време, едва след това си позволи да попита кой печели. Оказа се Дейвид — едно от момчетата, които познаваше.
— Ти ли победи? — приближи се към него той.
— Аз — кимна Дейвид и направи серия от финтове без топка. Джак го познаваше достатъчно и знаеше, че хлапакът просто се фука и в никакъв случай не трябва да бъде имитиран.
— Събра ли пет човека? — зададе следващия си въпрос той.
Оказа се, че отборът на Дейвид е готов и това го принуди да повтори процедурата с капитана на следващия тим-победител. Това беше Плюнката — един тип, който бе получил прякора си вследствие не особено изтънчените си маниери. За късмет Плюнката беше събрал само четири човека и го прие, тъй като добре знаеше качествата му в стрелбата от далечно разстояние.
Осигурил си участие, Джак започна да загрява с топката на едно от резервните табла. Имаше леко главоболие, челюстта му пулсираше, но с това горе-долу се изчерпваха всички физически проблеми. С изненада установи, че се чувства отлично. Вероятно веднага след началото на мача щеше да има болки и в коремните мускули, но това изобщо не го притесняваше.
Зает да стреля от мястото за изпълнение на наказателни удари, той изобщо не забеляза появата на Уорън. Приключило със сложната процедура по намиране на място в играта, момчето бавно се приближи към него, грабна топката от ръцете му и я заби в коша. Отличен удар, право в мре-жичката.
— Какво става, докторе? — ухили се то.
— Нищо — даде правилния отговор Джак. Отдавна знаеше, че този въпрос всъщност не е нищо повече от обикновен поздрав.
В продължение на няколко минути обстрелваха коша по строго установен ред — топката преминаваше от единия в другия само ако не влезе в коша. Уорън рядко пропускаше, но и Джак не оставаше по-назад.
— Уорън, нека те питам нещо — внезапно рече Джак по време на една от своите серии. — Чувал ли си за „Черните крале“
— Май съм чувал — промърмори Уорън и подаде топката след един от специалитетите на Джак — стрелба с отскок от зоната на трите точки. — Банда тъпаци от околностите на Боуъри… Защо питаш?
— Ей така, от любопитство — отвърна Джак и изпъна ръце. Топката направи съвършена парабола и влезе в мрежичката. Чувстваше се много добре.