— Ще внимавам — обеща Джак. — Освен това още не съм решил дали да ходя…
— Господи! — въздъхна Чет и извъртя очи към тавана. — Защо не си останал офталмолог в онова заспало селце?
— Какъв офталмолог? — погледна го любопитно Лори.
— Хайде, стига! — решително се надигна Джак. — Време е за работа!
Тримата не излязоха от залата за аутопсии чак до един на обед. Джордж се противопостави на идеята им да аутопсират всички случаи на менингококова инфекция, но те не отстъпиха. Работеха както поотделно, така и в екип — първоначалният случай, помощникът в ортопедията, две сестри, един санитар, двама външни посетители на болницата (включително деветгодишното момиченце), както и най-важният според Джак случай — една служителка от отдел „Централизирано снабдяване“…
След приключването на този продължителен маратон облякоха всекидневните си дрехи и се срещнаха в столовата. Отначало мълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Най-сетне бяха далеч от лудницата, но откритото в залата за аутопсии видимо ги тревожеше. Обслужиха се на един от автоматите за храна и заеха свободната маса в ъгъла.
— Не съм работила кой знае колко менингококови инфекции в миналото, но тези днес ми се сториха доста впечатляващи — промърмори най-сетне Лори.
— Едва ли друг път ще срещнеш по ясно изразен синдром на Уотърхаус-Фредериксен — кимна Чет. — Тези хора не са имали никакъв шанс, бактерията ги е прегазила като монголска орда… Признавам, че когато видях масивните вътрешни кръвоизливи, почти напълних гащите от страх!
— За пръв път изпитах облекчение, че съм облечен в скафандър — съгласи се Джак. — Никога досега не бях виждал гангрена в толкова напреднала форма. Дори последните чумни случаи ми се струват далеч по-невинни от това!
— Учудена съм от сравнително ниското ниво на пораженията от самия менингит — продължи Лори. — Дори у детето те са незначителни, въпреки очакванията ни за противното…
— Аз пък съм учуден от високото ниво на пневмококите — поклати глава Джак. — Явно става въпрос за въздушнопреносима бактерия, но инфекциите от този вид обикновено поразяват горната част на дихателния апарат, а не дробовете…
— Проникнат ли в кръвта, те лесно ще стигнат и до дробовете — възрази Чет. — Ясно е, че при всички случаи е станало именно така.
— Някой да е чул за нови случаи? — попита Джак.
Чет и Лори се спогледаха и поклатиха глави.
Джак бутна стола си назад и се насочи към един от телефоните на стената. Набра централата и зададе същия въпрос. Отговорът беше отрицателен.
Върна се на мястото си и озадачено поклати глава.
— Странно — промърмори той. — Нови случаи няма…
— Бих казала, че това е добра новина — подхвърли Лори.
— Аз също — присъедини се Чет.
— Да познавате някой от интернистите в „Дженерал“?
— Аз имам една състудентка, която работи там — отвърна Лори.
— Би ли й завъртяла един телефон? — попита Джак. — Искам да разбера далѝ във вътрешно отделение нямат още някоя менингококова инфекция…
Лори сви рамене, стана и се насочи към същия телефон, който беше използвал Джак.
— Не харесвам блясъка в очите ти — загрижено промърмори Чет.
— Нищо не мога да направя — въздъхна Джак. — Отново, както при предишните случаи, в очите ми се набиват доста обезпокояващи факти. Току-що приключихме с аутопсията на тежко поразени от менингит пациенти, после изведнъж — хоп, няма повече случаи! Сякаш някой е завъртял кранчето! Нали така стана и преди?
— Но при това заболяване е така — възрази Чет. — Има върхове и спадове…
— В случая изобщо не става въпрос за подобно нещо — поклати глава Джак, после тялото му изведнъж се изпъна на стола: — Чакай, чакай… Хрумна ми нещо. Знаем коя е първата жертва на тази инфекция, но не знаем последната!
— Ще го разберем от медицинските досиета — сви рамене Чет.
Лори се върна на масата.
— Няма нови случаи — обяви тя. — Но болницата е взела всички предпазни мерки, най-вече под формата на масови ваксинации и хемопрофилактика. В момента там е истинска лудница…
Джак и Чет само изсумтяха. Бяха разтворили осемте папки и забързано си водеха записки, използвайки салфетките на масата.
— Какво правите, за Бога? — учуди се Лори.
— Опитваме се да установим последната жертва на заразата — отвърна Джак.
— Защо?
— Не съм много сигурен — сви рамене той.
— Готово! — вдигна глава Чет. — Аймъджин Филбъртсън!
— Я дай да видя!
Чет му подаде частично попълнения смъртен акт, в който беше отбелязан часът на смъртта.
— Проклет да съм! — глухо промърмори Джак.