— Чакането е единственото, което ми хрумва в момента — въздъхна Джак.
— Чакането ли?
— Никой не обича да чака пред лекарския кабинет, но всички го правят — поясни той. — Едно от неприятните неща в нашето всекидневие…
— Страхотно! — грейна лицето на Терез. — Вече виждам надписа ПРИ НАС НИКОЙ НЕ ЧАКА, или: ТУК ЧАКАМЕ НИЕ, А НЕ ВИЕ!…Господи, ама теб наистина си те бива! Случайно да си търсиш работа?
— О, не! — размаха ръце Джак. — Нека първо се оправя с тази, която имам!
— Как вървят нещата при вас? — погледна го със загриженост Терез. — По телефона спомена нещо за спешни случаи…
— Пак „Манхатън Дженерал“ — унило отвърна Джак. — Този път става въпрос за болест, причинена от менингококова бактерия. Изключително опасна, с висок процент на смъртност…
— Колко са жертвите?
— Осем, включително едно дете…
— Ужасно! — пребледня Терез. — Мислиш ли, че става въпрос за епидемия?
— В началото да — кимна той. — Но после заразата спря. Останаха само тези първи случаи…
— Надявам се този път нещата да не бъдат потулени, както стана в „Нешънъл Хелт“ — въздъхна Терез.
— Доколкото съм осведомен, такава опасност няма. В болницата е истинска лудница. Все пак искам да проверя на място и всъщност бях тръгнал натам…
— О, не! — отсече тя. — Не вярвам, че паметта ти е толкова къса! Нима забрави какво ти се случи в петък?
— Същото ме попитаха и някои колеги — усмихна се Джак. — Благодаря за загрижеността, но не издържам. Не ме оставя на мира чувството, че всички случаи са предизвикани нарочно. Как бих могъл да стоя настрана след като знам това?
— Ами онези, които те пребиха?
— Ще внимавам — обеща той.
— Това ми звучи направо несериозно — сбърчи вежди тя. — Особено на фона на описанието на петъчните ти „гости“!
— Налага се да рискувам — въздъхна Джак. — И никой не може да промени решението ми.
— Не разбирам само едно: защо тези инфекции те вълнуват толкова много? Някъде четох, че в страната се наблюдава общ бум на инфекциозните заболявания…
— Това е вярно, но причините са други: безразсъдно предписване на антибиотици, урбанизацията, настъплението на уж ликвидирани болести…
— О, моля те! — прекъсна го Терез. — Аз се тревожа за твоята безопасност, а ти ми изнасяш лекции!
Джак сви рамене, помълча малко и добави:
— Все пак не мога да не отида в „Дженерал“…
— Много добре! — стана от мястото си Терез. — Върви! Троши си главата като си решил да се правиш на герой… — После тонът й изведнъж се смекчи: — Прави това, което намираш за правилно… Ако имаш нужда от мен, знаеш къде да ме намериш.
— Благодаря — промърмори Джак.
Проследи я с очи как си пробива път към изхода. У тази жена съществува една странна смесица от амбиция и самота, рече си той. Нищо чудно, че в нейно присъствие се чувствам объркан. В един момент ме привлича, в следващия кротко, но решително ме поставя на мястото ми…
Допи кафето си и също стана. Остави бакшиш на масата и излезе.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Понеделник, 25 март 1996 г. 14:30 часа
Вървеше с едри крачки към „Дженерал“. След разговора с Терез имаше нужда от малко чист въздух. Винаги му действаше така. Но в случая не ставаше въпрос само за обичайното емоционално объркване, а и за „Черните крале“. Беше наясно, че заплахите на бандитите съвсем не са празни приказки. Въпросът е кой ги изпраща. Кой има интерес да прекрати разследването му. За съжаление отговор нямаше. На Терез обеща да внимава, но практически не знаеше как ще стане това, от кого трябва да се пази. В съзнанието му механично се появиха имената на хората, които беше раздразнил: Кели, Цимърман, Шевю, Ейбълард… Значи тях трябва да избягва на всяка цена.
Свърна зад ъгъла и веднага забеляза необичайното оживление, което цареше пред „Манхатън Дженерал“. Тротоарът беше препречен от полицейски заграждения, главният вход се охраняваше от двама униформени. Спря да се ориентира в обстановката. Ченгетата на входа небрежно си бъбреха.
Каква ли е ролята им тук? Реши да попита и с решителна крачка се насочи към тях.
— Трябва да отклоняваме посетителите — поясни единият полицай. — Отначало забраната беше пълна, но впоследствие се оказа, че епидемията в болницата е овладяна…
— На практика ни повикаха още сутринта, когато имаше идея за запечатване — добави другият. — Но положението вече е под контрол.
— Слава Богу — рече Джак и се насочи към вратата.
— Сигурен ли сте, че искате да влезете? — спря го едното от ченгетата.