— Но не са открили отговор на загадката, така ли?
— Не — поклати глава Глейдис. — Освен ако нарочно не са ми казали… Но тук беше като на Централна гара. Никога преди не сме се радвали на толкова много посещения от медицинския персонал. Тези доктори са доста шантави, знаете…
— В какъв смисъл?
— Ами във всякакъв. Особено онзи от лабораторията, който се мъкне почти всеки ден…
— Доктор Шевю?
— Май така се казваше…
— Какво странно имаше в поведението му?
— Държеше се враждебно — отвърна Глейдис, после понижи глас и добави: — Веднъж-два пъти го попитах дали не мога да му помогна с нещо, а той буквално щеше да ми откъсне главата! Заповядваше ми да го оставя на мира. Но това си е моят отдел и аз никак не обичам някой да се шляе из него, дори да е доктор! И му го казах…
— Кой друг е идвал при вас?
— О, цял куп важни клечки, включително господин Кели — отвърна Глейдис. — Обикновено го виждам веднъж в годината, по време на коледния банкет. Но през последните два дни беше тук три или четири пъти, винаги заобиколен от цяла тълпа. Онзи дребничкият доктор също идваше с него…
— Доктор Ейбълард?
— Точно той. Все не мога да му запомня името…
— Не искам да ви досаждам с въпроси, които вече са ви били задавани — въздъхна Джак. — Но все пак трябва да ви попитам дали починалите жени са вършили една и съща работа? В смисъл, дали са изпълнявали някакви специфични задължения?
— Миналият път вече ви казах, че тук всички се занимават с всичко…
— И никоя от тях не е имала контакт с болните, починали от същото заболяване?
— Не — поклати глава жената. — Това беше първото нещо, което доктор Цимърман провери…
— Миналият път направихте разпечатка на всички консумативи, които изпращате на седмия етаж — отбеляза Джак. — Можете ли да направите подобен списък и за всеки отделен пациент?
— Трудно — поклати глава Глейдис. — Заявките се правят общо за етажа, а разпределението става на място.
— Няма ли начин вие да изготвите такъв списък?
— Само ако засечем изписаните материали според стойността им, като при ревизия. Аз самата често го правя, въпреки че това не е задължително…
— Ще го направите ли и за мен? — попита Джак и извади една от визитните си картички. — Ще ви бъда много задължен, особено ако ми изпратите една разпечатка, или просто ми звъннете по телефона…
Глейдис пое картичката, помълча малко и тръсна глава:
— Ще направя всичко, което би помогнало за изясняване на случая!
— И още нещо… — колебливо добави Джак. — Вече успях да се сдърпам с доктор Шевю и още няколко души от управата. По тази причина бих ви помолил това да си остане между нас.
— Шантав е, нали? — усмихна се съзаклятнически Глейдис. — Бъдете спокоен, няма да кажа на никого…
Джак благодари и се измъкна от стаичката на кипящата от енергия жена. Настроението му не беше от най-ведрите. Дойде тук с големи надежди, но получи нещо, което отдавна знаеше — че доктор Мартин Шевю е един мрачен и нелюбезен тип…
Натисна бутона за слизане на асансьорите и потъна в размисъл. Трябваше да вземе бързо решение. Или си тръгва веднага и ограничава всякакви рискове, или отскача за една кратка визита в клиничната лаборатория. Избра второто. Забележката на Чет относно странна липса на патологични бактерии повдигаше един важен въпрос, на който трябваше да получи отговор.
Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Джак направи една крачка по посока на препълнената кабина, после изведнъж се спря. Вътре, точно срещу него, стоеше Чарлс Кели. Позна го веднага, въпреки маската, която скриваше половината му лице.
Първата му мисъл беше да се дръпне назад и да остави асансьора да потегли. Но веднага съобрази, че с подобна постъпка само ще привлече вниманието върху себе си. Затова наведе глава и влезе, обръщайки се с лице към вратата. Болничният администратор се оказа точно зад него. Всеки момент очакваше леко потупване по рамото.
Но за щастие Кели не го позна. Разговаряше с някакъв мъж за разходите по преместване на пациентите от спешно отделение в други болници и очевидно беше ядосан. Изръмжа нещо от сорта, че тази вътрешна карантина трябва час по-скоро да бъде прекратена.
Другият го увери, че са направили всичко възможно и в момента чакат оценката на хората от щатските власти.
Асансьорът спря на втория етаж, вратата се плъзна встрани. Джак побърза да се измъкне навън, от устата му излетя въздишка на облекчение. После се запита дали все пак си струва да рискува. Колебанието му продължи само секунда. Обърна се и закрачи към клиничната лаборатория.
За разлика от общото положение в болницата, тук цареше видимо оживление. Предверието беше пълно с хора, повечето от тях носеха предпазни маски.